Търсене в този блог

понеделник, 30 март 2009 г.

Теми 20 и 21 - засягащи финансовото право

(Тема 20) Предмет, метод, източници и система на финансовото право

Предмет и метод на финансовото право

Финансовото право е клон (отрасъл) на правото на Република България - въпрос, по който няма единомислие. Касае се всъщност за съвкупност от правни норми, които регулират специфични правоотношения, инвестни както и финансови правоотношения.
По предмет на правно регулиране, финансовото право урежда специфични отношения, различаващи се от другите клонове на правото. Неговият кръг обхваща обществените отношения, свързани със създаване (акумулиране), рапределение и преразпределение на националния доход (обществен продукт), в резултат на което се натрупват парични средства във фонговете на държавата, известни като финанси.
Очевидно е, че финансовото право има свой предмет, различен от този на конституционното (държавното) право и административното право.
Конституционното (държавното) право урежда обществени отношения, свързани най-общо казано с функционирането на органите на държавната власт, с устройството на държавния апарат, с правомощията на гражданите и др., които произтичат от основния закон на страната - Конституцията.
От друга страна - административното право регулира обществените отношения, свързани с дейността на органите на изпълнително-разпределителната власт. Всичко това показва, че е невъзможно припокриване по предмет на дейност на конституционното (държавното) и административното право с финансовото право. Предметното различие е откроено, поради което не субективните виждания, а обективните предпоставни сочат, че то е самостоятелен клон (отрасъл) на правото.
На второ място, за отграничаване на финасовото право от другите клонове на правото, изключително важно значение има методът на правно регулиране, т.е. дали се касае за равнопоставеност на правните субекти или до императивно-властнически, разпоредителен метод на регулиране на обществените отношения.
Равнопоставеността е иманентна категория на гражданскоправните отношения. При нея всеки правен субект влиза в правни връзки в зависимост от своята воля. Това ще рече, че той е неприложим във финансовото право, тъй като тази материя не може да се регулира на доброволна основа.
Властническото регулиране е основен метод, чрез който се осигурява акумулиране на обществените средства и тяхното разпределение и преразпределение. Вярно е, че в модифициран вид той е приложим и в други правни отрасли (напр. В конституционното (държавното) и административното право), но специфичността на регулираните бществени отношения от финансовото право е коренно различна.
Тук свободната волева изява на правните субекти е изключително ограничена, дори в случаите, когато те са оправомощени да проявят т.нар. “оперативна самостоятелност” при начисляване на данъците си. Това е така защото финансовоправните норми предписват безусловно изпълнение. В тази сфера е недопустимо включването на договори, спогодби, съглашения и други, както имахме възможност да посочим вече.

Източници и система на финансовото право

В зависимост от регулираните обществени отношения, всеки клон на правото има специфични източници. Някои от тях са общи (съдържат основни принципи), а други специфични (относими само към съответния клон на правото).
Общоприето е, че за всеки клон на правото, респ. за финансовото право, основен източник е конституцията на Република България. Като основен закон тя урежда значими обществени отношения, принципни въпроси. Така наприме твърде конкретно са разработени проблемите на бюджета - неговото съставяне, приемане и изпълнение. Единствено компетентен орган приема държавния бюджет е Народното събрание (чл.84, т.2 от Конституцията на Република България), а самото му изготвяне и внасяне в парламента е възложено на Министерския съвет (чл. 87, ал.2 от Конституцията). Общината е на самостоятелен бюджет, което я прави относително самостоятелна при решаване проблемите, възникнали на местно ниво (чл.141 от Конституцията)
Взаимоотношенията между финансовата система и физическите лица е нормативно уредена в чл.60 от Конституцията - гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество, т.е. по отношение на данъкоплатците се прилага една социална справедливост.
В компетенция на президента е вменено правомощие да опрощава несъбираеми държавни вземания (чл. 98, т.12 от Конституцията). В такъв контекст следва да се разглеждат и редица общи принципни положения, които се отнасят до финансовата система, досежно (относно) издаваните актове, влизането им в сила, тяхното тълкуване и др.
По значимост, като източник на финансовото право, на второ място са законите. Известно е, че единствено компетентен орган, който може да приема, изменя, допълва или отменя законите е Народното събрание (чл.84, т.1 от Конституцията). Като източник на финансовото право те не могат да противоречат на Конституцията, а само доразвиват идеите на законодателя, нещо което е посочено изрично в чл.5, ал.1 от Конституцията.
За да бъде източник на финансовото право обаче, трябва да урежда изцяло или отчасти финансови отношения. Във финансовата област действат множество закони (или отделни части от тях), които уреждат такива правоотношения.
Към първите, спедва да се отнасят специалните закони, уреждащи правоотношенията в областта на данъците и тяхното прилагане, на банките и банковото дело, на валутното законодателство и др. - Законът за корпоративното подоходно облагане (Държавен вестник, бр.115 от 1997г.), Законът за държавния вътрешен финансов контрол (ДВ, бр.92 от 10.11.2000г.), Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДВ, бр.105 от 25.12.2005г.), Законът за Българската народна банка (ДВ, бр.46 от 1997г.), Законът за банките (ДВ, бр,52, 1997г.) и др.
Към вторите спадат тези, които не са посветени изцяло на финансовоправна материя, но отделни текстове уреждат такива правоотношения, поради което на това основание са източник на финансово право. Към тази категория следва да се отнесат тези законови актове, които уреждат административно-наказателната отговорност, когато са нарушени съответните закони.
Когато в законите не са регулирани някои конкретни страни на едно финансово правоотношение, се използват възможностите на подзаконовите актове. Те се издават в изпълнение на законите, което означава, че те не бива да противоречат на Конституцията, но и на законите, които уреждат съответната материя,. Тези по-нискоразрядни актове имат задължителна сила за изпълнение и са типични за органите на изпълнително-разпоредителната власт. Така например съгласно чл.114 от Конституцията - “възз основа на изпълнение на законите, Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения...”. Или в случаите, само когато тези актове регулират финансовоправни отношения, са източник на финансовото право, още повече, че съгласно посочената норма законодателят е предвидил министерският съвет да приема с постановления: правилници и наредби, които в някои случаи са източник на финансовото право.
Извън тези подзаконови актове, се издават и редица инструкции от органите на изпълнителната власт и най-вече от Министерството на финансите. Практиката показва, че те са предпочитаните форми. От друга страна Министерството на динансите често прибягва към една изпитана форма - т.нар. “окръжни”. Чрез тях обикновено се решават конкретни въпроси по прилагането на подзаконови актове. Те не са източник на финансово право обаче, тъй като не създават нови правоотношения, а имат тълкувателен характер.
При разглеждане на въпроса за източниците на финансовото право, безспорен интерес представлява - обичаят. Както е известно в нашето законодателствослед 1944г. той е бил игнориран. Единствено намира приложение при тълкуване на договорите по чл.20 от Закона за задълженията и договорите. В съвременното ни законодателство обаче той (обичаят) намира отново прием (вж. напр. Търговският закон). Налице е единомислие, че обичаят може да бъде източник на правото въобще, но възниква въпроса, приложим ли е във всияки правни отрасли, респективно във финансовото право. Именно тук не може да се даде еднозначен отговор, тъй като трябва да се итчита методът на правно регулиране. Във финансовото право използваният метод е единстранно разпоредителен, властнически. Това показва, че финансовото право стои извън обсега на обичая, който е допустим само до онези правни отрасли, които са поставени при условията на равнопоставеност. В областта на финансовите правоотношения обичаят е неприложим.
Присъща на всяка правна наука е стройно изградена система. В това отношение не прави изключение и финансовото право. При него отчасти са уредени процесуалните въпроси, визирани в данъчноосигурителния кодекс, досежно процедурата по отношение на данъчно задължените лица. На това основание, системата на финансовото право е изградена въз основа на теоретико-практическите проблеми на обща и специална част.
В общата част се разглеждат исновните, принципните въпроси, без които е немислимо съществуването изобщо на отделе клон или отрасъл на правото. В нейния кръг са включени предметът, методът, източниците и системите на динансовото право, финансовите правоотношения и др., а в специалната част - практико-приложните проблеми, свързани с упражняващия одит, с място на валутното, застрахователното и спестовното дело, с бюджета и бюджетното право и др.

(Тема 21) Финансови правоотношения. Субекти. Съдържание на финансовите правоотношения

Финансови правоотношения

По своя характер финансовите правоотношения са сложни обществени отношения. За разлика от гражданските правоотношения например те възникват между два правни субекта, от които единия задължително трябва да бъде държавата или оправомощен от нея орган.другите правни субекти могат да бъдат както физически, така и юридически лица.
За да възникне едно правоотношение обаче, това не е достатъчно. Правните субекти са една обективна даденост, без която е невъзможно възникването въобще на правоотношение. Но наред с тяхното наличие са необходими още два задължителни елемента:
1. Правна норма
2. Правопораждащ юридически факт, при наличието на който възникват съответните правни последици.
Трябва да се каже обаче, че е необходимо те да са в една комулативна дейност, т.е. наличието само на единия елемент не е основание за възникване на финансово правоотношение. Така например съществуването на правна норма за плащане на данък върху сградите не е основание за възникване на финансово правоотношение, ако правният субект не е собственик. Аналогичен е случаят с плащане на данък върху наследството, за което съществува правна норма, но наследодателя е жив, наследството не е открито, поради което не се дължат такива данъци, тъй като бъдещият наследник няма основание да встъпи във финансови правоотношения.
Следователно финансово правоотношение в случая не съзникне само тогава, когато правния субект стане собственик или наследодателя почине и се открие наследството, т.е. след настъпване на правопораждащия юридически факт.
Същото се отнася и до втория елемент - правопораждащия юридически факт. Макар и настъпил, не се пораждат съответните правоотношения, ако липсва правна норма.
Правото обаче не се интересува от всички факти на обективната действителност, а само от онези, които предствляват правен интерес, т.е. само онези, които са скрепени с правна норма. В първият случай тези факти са известни в правото като ирелевантни, а във втория - като релевантни
Следователно без правна норма и юридически факт не е възможно да възникне каквото и да било правоотношение - наказателно, гражданско и др., в случая и финансово.
В правната норма е предписано дължимото поведение от правния субект, което го задължава да спазва стриктно законовата разпоредба. В едни случаи юридически факт може да настъпи след предприемането на определени действия, а в други - бездействия, и в трети, мимо човешката воля да се породят финансови правоотношения, при т.нар. юридически събития.
На тази основа юридическите факти могат да възникват от:
- определени юридически действия или бездействия;
- Юридическо събитие, стоящо извън волята и съзнанието на човека.
Така с чл.13 от Закона за данъка върху доавената стойност е разпоредено всяко лице с облагаем оборот надвишаващ 7,5 мил. лева, в срок от 14 дена да се регистрира. Ако търговечът въпреки императивното предписание вместо да направи това (т.е. да действа) той бездейства - неговото поведцение е неправомерно. В случая то е обусловено от личния му интерес, тъй като ако се регистрира по ДДС, трябва да подчини дейността си на друг режим по отношение на плащането на данъци. Това му неправомерно поведение влече след себе си и предвидената административно-наказателна отговорност. На основание чл.46 от Закон за данъка върху добавената стойност - това е глоба в размер от 50 хил. до 350 хил. лв., а при повторност санкцията вече е завишена - от 100 хил. до 500 хил. лв.
Аналогичноследва да бъде поведението на правния субект и при предписано в правната норма бездействие.
На друга плоскост трябва да се разглежда въпросът на възникване на финансово правоотношение при липса на човешка воля при т.нар. юридически събития.при тях макар и да не е налице човешка воля или мимо нея настъпило веднъж юридическото събитие поражда финансово правоотношение. По своя характер юридическите събития са случайни - например при природни бедствия - пожари, наводнение и др. Естествено те са нежелани, но настъпили веднъж, пораждат финансови правоотношения със застрахователните институции. Засегнатият от градушката трябва да направи искане преди застрахователния институт да назначи комисия, която да оцени степента на поражаемост и накрая да плати. Във финансовоправната литература обикновено тези правоотношения са известни като принудителни финансови правоотношения.

Субекти на финансовите правоотношения

Събекти на финансовите правоотношения са както физическите, така и юридическите лица. Субектът по Закона за лицата и семейството е носител на права и задължения. В правото, когато се говори за субекти, се приема, че те имат кокто субективно, така и обективно право.под обективно право се разбира системата от финансовоправни норми, които регулират възникналите, развиващите се и прекратяващите се правоотношения в тази специфична сфера. От друга страна субективното право обезпечава реализиране на правомощията на страните, съдържащи се в обективните правни норми. Например една от страните има правото и задължението да приеме една престация, а другата страна - да даде нещо. При данъчните правоотношения пък тя не получава никаква насрещна престанция.
Това показва, че всеки правен субект има строго определени правомощия, визирани в правната норма, т.е. неговото поведение ще бъде правомерно само ако съблюдава стриктно предписаното му поведение.
В правната доктрина се познати два вида субекти на финансовите правоотношения: активни и пасивни.
Активни са тези, които са оправомощени да получат нещо, една престация, а пасивни - тези които дължат нещо, една престация. На тази основа са активни правни субекти, тъй като тя, респ. те, могат да получават например данъци, такси и др. Но винаги ли е така? Нима държавата не сължи бюджетни средства на бюджетните организации, пенсии на пенсионерите, стипендии на студентите? На тази основа излиза, че и тя може да бъде пасивен правен субект във финансовото правоотношение. В правната доктрина се приема основателно обаче, че дори и в тези случаи тя не става длъжник по смисъла на гражданското право, тъй като не губи качеството си ан орган с властнически правомощия. В случая тя просто изпълнява конституционното си правомощие да разпределя и преразпределя акумулираните средства в държавния бюджет. Или оттук следдва изводът, че доти когато осъществява тези преразпределителни функции, държавата не става длъжник в гражданко-правен смисъл, тъй като тя не се отказва от властническите си правомощия, а само изпълнява една специфична за себеси функция, вменена в Конституцията.
Съдържанието на финансовите правоотношения в сравнение с другите правоотношения и особено в гражданските правоотношения са ясно очертани. Така, докато един дълг в гражданко-правните отношения може да се погаси включително и с натурални измерители, във финансовото право това е недопустимо. Тук дългът може да бъде погасен само с парични средства, включително и когато е налице принудително изпълнение и описаните вещи служат за погасяване на дълга. Но това може да стане само ако те бъдат изнесени и продадени на търг, като частта извън дълга ще бъде продадена на длъжника.
Съзадължиелността е присъщ атрибут на гражданските правоотношения, тъй като в едно облигационно правоотношение всяка страна дължи нещо, дължи една престация. Така купувачът е задължен да плати цената, а продавачът - да предаде вещта. Не така стоят нещата в областта на финансовото право. Тук пасивният правен субект единствено дължи “нещо”, което в случая е плащане на данък, без другата страна - активната страна да е задължена да се ангажира с нещо, т.е. не е налице еквивалентна прецесия. Длъжникът ще получи само писмен документ, че е платил и нищо повече.

Няма коментари:

Публикуване на коментар