Търсене в този блог

четвъртък, 30 декември 2010 г.

Лекция по Корпоративни финанси - 21.12

Управление на материалните запаси
... продължение

Разходи свързани с материалните запаси:
- разходи за съхранение – изменят се правопропорционално на размера на материалните запаси
o разходи за наем или поддържане на складови помещения, заплати на складови работници и др.
o разходи за застраховки и данъци, свързани със запасите
o загуби в резултат от фири, разваляне, кражби
o пропуснат доход от капитала, инвестиран в запаси
- разходи за доставка – обратнопропорционална зависимост между разходите и размера на материалните запаси
o разходи за извършване на поръчката (телефони, пощенски и други разходи за комуникация)
o разходи за транспорт и товарно-разтоварни работи
o загуби от прекъсване на производството и неизпълнение на поръчки – при недобро планиране на нужните количества доставки
 разходите за доставки са приблизително еднакви за различен размер доставки. Тези разходи основно зависят от броя на доставките.

Определяне на оптималния размер на запасите:
- основното допускане на EOQ модела е равномерното потребление на дадения материал!
- оптимално количество на една доставка (EOQ) - не е необходимо да се определя общия размер на поръчките, а оптималния обем на една поръчка. Това гарантира и оптималното количество на общия обем запаси
- по-голямо количество на една доставка означава, че и средните количества на запасите в склада ще растат => и разходите за съхранението им ще растат. Ако увеличим, обаче количеството на една доставка, ще намалим броя на доставките, което ще доведе до намаление на разходите за материалните запаси
- за да се намери минимума на общите разходи, трябва да изравним разходите за доставка и разходите за съхранение.

Пример за компания произвеждаща алумуминиева дограма...
- За годината фирмата планира да използва 520т. Началният запас за годината е 30т и фирмата смята да доставя всеки път по 30т.
- Щом имаме равномерно потребление, то всяка седмица влага в производството по 10т. => изчерването на запаса ще е след 3седмици, когато трябва да се направи нова доставка. Средната наличност при тази хипотеза ще е половината на доставените 30т – 15тона. Дали тези 30т наистина са най-доброто количество на доставката?
- Определляме разходи за съхранение = средни р-ди за съхранение* запаси на единица запас. Разходи за съхранение = Q/2*C
- Ако разходите за съхранение на 1тон профили за една година (С) са 55лв., то общите разходи за съхранение ще са: р-ди за съхранение=30/2*55 = 825лв. (за година)
- Разходи за доставка = р-ди за една доставка*брой доставки
o Разходи за доставка = B*N/Q
- Ако разходите за една доставка (В) са 99лв., то общите разходи за доставка ще са: 99*520/30 = 1716лв. (за година)
- Извод: ако доставяме по 30т на една доставка, то разходи за съхранение ще са по-малки от разходите за доставка. Целта е да изравним разходите!
- Най-близки двата вида разходи в конкретния пример ще бъдат при размер на доставките от по 44т.
- За да намерим с абсолютна точност оптималното количество на една доставка трябва да използваме уравнението
o EOQ=43.27 тона
- Оптимален брой на доставките: D=N/EOQ = 520/43,27 =12,02 доставки
- Равнище на запасите, при което се прави нова заявка (R)
o R=(T*N)/W
o W – бр. работни дни (седмици) в годината
o Т – време за извършване на една доставка (в дни, седмици)

Фирмите много рядко потребяват равни количества запаси. Ако неочаквано имаме нужда от по-голямо потребление, то ще останем без запаси, а ако имаме по-малко от очакваното потребление ще е налице излишък. За да избегнем първия вариант следва да поддържаме т.н. гаранционен запас (SS), който да ни осигури наличност на материални запаси в случаи на по-голямо потребление от очакваното. Този гаранционен запас се добавя към формулата за R => R=T*N/W + SS;
Това е най-опростения модел за управление на материалните запаси. В реалността има цели фирмени отдели, които се занимават с определянето на тези количества чрез специализирани методи.

Управления на вземанията
Вземанията възникват при продажби на кредит
- търговски кредит – продажба на други фирми
- потребителски кредит – продажба на крайни потребители
- причини за продажба на кредит
o „печалба” на клиенти – маркетингова стратегия
o Средство за стимулиране на продажбите
- при продажба на кредит фирмата „инвестира” във вземания
o инвестиции във вземания = продажби на кредит*СССВ

Кредитна политика на фирмата
- условия ба продажбата на кредит – клиента решава дали да плати на момента, след седмица, месец или в рамките на предложените му условия
o срок на кредита
 започва да тече от датата на фактурата
 различен при различните отрасли
 основни фактори, определящи срока на кредита
• кредитен риск – до колко надежден е купувача
• размер на продажбите – при големи по размер продажби следва да намалим срока на кредита
• срок на годност на продуктите – колкото по-малотрайни са дадени продукти, толкова по-малък е срока на търговския кредит
 по-големия срок на кредита увеличава продажбите
o размер и срок на отстъпката
 компромис между ускоряване на събирането на вземанията и разходите от по-ниската цена
 при отстъпка клиентът получава безплатен кредит
• при продажба 2/10 до 45, клиентът получава безплатен кредит на стойността на покупката за срок от 10дни
 с отстъпките се налага по-висока цена при ползването на търговски кредит – тези които използват ранно плащане и получават отстъпка реализират доход от размера на намалението, докато тези, които не се възползват от размера на намалението имат алтернативен разход от пропуснатата отстъпка
 Ефективен лихвен процент – колко е процента (дисконта) за времето на търговския кредит и да пренесем този процент на годишна база.
 Пример: клиент закупува стоки на стойност 10000лв при условие 3/10 до 30. Клиентът трябва да плати до 30 дни 10000лв. При плащане до 10 ден, ще плати 9700лв. Разликата от 300лв. е цената, която фирмата „плаща” за ползване на търговския кредит. Ако фирмата използва търговския заем, то това е все едно фирма взема заем от 9700лв, който на 30я ден трябва да върне, но в размер на 10000лв. => l=300/9700=3,09%, но тази лихва е за 20дни. Трябва да превърнем този процент в годишен или EAR=(1+l)^365/te-td - 1(!) => EAR= (1+0,030928)^18,25 – 1=74,35%
 Формулата може да се изведе и като , където d е размера на отстъпката, Ттс – рамера на целия период на потребителския кредит
o кредитни инструменти – контракти/ договори за удостоверяване на ползвания търговски кредит. Тези документ са необходими за удостоверяване на вземанията пред съда.
 открита сметка (фактура) – вземането се удостоверява само на база фактурата, която сме издали. Търговския кредит се предоставя лесно, но рисковете за кредитора е по-голям.
 Полица – самостоятелни ценни книги, съществуват извън договореностите ни с клиента и има специално предвиден законов ред за инкасирането им. По-големи права за кредиторите.
• запис на заповед
• менителница/ банков акцепт
 договор за условни продажби – продажба на стоки на консигнация, т.е. фирма дава стоки на друга фирма, която ги продава от нейно име за нейна сметка. Плащанията от страна на фирмата получател са след извършване на продажби. Кредитния риск е малък, тъй като отпуснатото кредитиране е само за вече продадени стоки, за които сме сигурни че ще се получат пари.
o Пример: 3/7, до 30
 Клиентът трябва да плати в срок от 30дни от датата на продажбата (датата на фактурата)
 Ако плати до 7 дни получава 3% отстъпка от цената по фактурата
- кредитен анализ – решава се дали даден клиент може да се възползва от продажба на кредит
- инкасиране (събиране) на вземанията – система за мониторинг на вземанията и мерки за реагиране при просрочие на събиранията

Оптимална кредитна политика
- целта е да се минимизират общите разходи по кредита
- разходите по продажбите на кредит включват:
o разходи за поддържане
 алтернативната възвращаемост на инвестицията във вземанията
 загубите от лоши вземания
 разходи по управление и събиране на вземанията
o алтернативни разходи – от пропуснати продажби

Сроковете, отстъпките при продажбите на кредит зависят до голяма степен от традициите, конкуренцията, а не толкова от наша политика.

Задачи за финансов анализ и лизинг няма да има на изпита!!!

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО ЛЕКЦИОНЕН МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ГЛ.АС.Д-Р ДИМИТЪР РАФАИЛОВ

THE END

Лекция по Корпоративни финанси - 30.11

Цена на капитала и инвестиционни решения

Ако инвестиционните проекти имат риск, различен от този на фирмата, цената на капитала не може да се използва като норма на дисконтиране при капиталовото бюджетиране (стр.142-144).
Стр. 143 (графика)  r e истинската цена на капитала
- приемаме всички инвестиции над r (носят изгода)
- отхвърляме всички инвестиции под r (носят загуба)

- ако следваме графиката то би трябвало неправилно да отхвърлим проекти с нисък риск”, но над r
- ще приемем неправилно (спрямо WACC) проекти с висок риск намиращи се под r

Финансов ливъридж и капиталова структура

Капиталовата структура е комбинация (съотношението) между собствен капитал и дълг.
Показатели за измерване:
- D/C=D/(D+E) (дълг/ капитал)
- D/E (дълг/ собствен капитал) – колко пъти дългът е по-голям/ по-малък от СК
- Пазарните стойности на дълга и СК дават по-точна оценка

Оптимална капиталова структура (D/C) е тази, при която стойността на фирмата се максимизира (т.е. е най-голяма).

- ако дългът на фирмата се увеличава, то и рискът за инвеститора се увеличава, следователно цената на капитала поскъпва


Ефект на финансовия ливъридж
(ефект на финансовия лост)

Положителният ефект е налице само ако възвращаемостта на активите (капитала) е по-голяма от цената на заемния капитал (лихвения %).
По заемите (би трябвало да) плащаме фиксирани задължения, а доходите на фирмата се променят. Ако те се увеличават, следователно фирмата няма да увеличи плащанията си по заема, а ще използва допълнителните средства за себе си.
- ΔЕPS=FL*ΔEBIT
- FL= ΔЕPS/ ΔEBIT= EBIT/(EBIT-1)
- FL отразява с колко % ще се измени дохода на 1 акция при промяна на EBIT с 1%. FL трябва да е число различно от 1, защото иначе означава, че ΔЕPS=ΔEBIT
- Наляво от точката на безразличието (стр.153 схема) акционерите ще получават по-голям доход при варианта без заем. Надясно е по-изгоден вариантът със заем.
- Финансовия ливъридж увеличава риска!
- Общият риск на даден актив/ фирма включва:
o Бизнес риск – свързва се с доходите от оперативната дейност (пазарен дял, цени, разходи за материали и т.н.)
o Финансов риск – появява се само когато ползваме заем (заемно финансиране). Ако една фирма не ползва заеми, тя ще има само бизнес риск (D/C=0%)
Рискът, който поемат акционерите се изразява в несигурността относно доходите на акционерите. Рискът се изразява в това дали фирмата ще има достатъчно доходи да изплати лихвите, дълга и в това дали EBIT>0.
По-високият финансов ливъридж води до по-висок финансов риск – увеличава колебанията в дохода на акционерите.

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО ЛЕКЦИОНЕН МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ГЛ.АС.Д-Р ДИМИТЪР РАФАИЛОВ

събота, 18 декември 2010 г.

Лекция по Теория на финансовото посредничество - 01.12

Специфика на банковото посредничество
Тема 7

1. Информация и банково посредничество – информационни предимства на банките пред останалите банкови посредници
a. Имат възможност да оценят точно финансовото състояние и качествата на заемателите, чрез достъп до депозитната им история и наблюдения над паричните им потоци (банките са обвързани и си помагат)
b. Обвързване със заематели чрез кръстосване на собственост
Специфични черти на банките
- предлагат разплащателни услуги на база транзакционни депозити
- трансформиране на Активи в Пасиви и Пасиви в Активи. Тези Активи и Пасиви имат коренно различни характеристики: матуритет, ликвидност, пазарна стойност (депозитите нямат, заемите – имат  конвенционално банково дело – стойността на активите не зависи от стойността на пасивите => рискът при трансформация се поема от банките и затова те са най-нестабилните посредници);
- висок системен риск
Корпоративните клиенти могат да се делят на база прозрачност.
В България няма кооперативни фондове, неформални институции на финансиране, борсите са неразвити, защото няма ефективен капиталов пазар. В България банките заместват и неформалните институции (по-трудно) и капиталовите пазари (по-лесно).
2. Процесът на секюритизация и промените в банковото посредничество.
a. Полза – съществено намаля системния риск/ ликвидния риск.
b. Вреда – увеличаване на кредитния риск, защото когато една банка отписва кредити, емитира облигации и получава за тях пари, които влага в нови заеми и т.н. => увеличава мащабите на кредитиране  в границите на кредитополучателите попадащи в категорията нискокачествени заематели (които в други случаи не биха взели кредит)
c. Приносът на секюритизацията – показва, че традиционното банково дело не замира. Има симбиоза между тях и капиталовите пазари. Капиталовите пазари не могат без традиционните банки.
3. Достатъчни ли са банките за предоставяне на ефективни банкови услуги?
a. Не, не са достатъчни. Банките са подходящи за нискорискови активи. За създаване на нови производства. За създаването на нови производства са необходими по-рисковоориентирани небанкови финансови посредници. Нужно е тези два сектора да се допълват.
b. Ако банка фалира, влияе на обществото. Ако брокерска фирма фалира – няма ефект върху икономиката!

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ДОЦ.Д-Р ЛЮБОМИР ГЕОРГИЕВ

четвъртък, 16 декември 2010 г.

Лекция по Въведение в банковото дело - 16.12

Доверието и банките... продължение

Доверието в банковото дело
За разлика от други бизнес-сфери, доверието в банковото дело и банките е една принудителна предпоставка за осъществяване на сделки. Този извод може да се интерпретира:
- доказва се с него, че банките са наистина институции на общественото доверие, защото тъкмо благодарение на него (trust) парично-кредитните отношения се институционализират на определен етап от обществено-икономическото развитие.
- Веднъж създадени и функциониращи, банките поемат ангажименти за развитие на общественото довери, но не априори, а чрез доказване на реални резултати в т.ч. финансови резултати (ликвидност, платежоспособност), а така също и своя имидж
От тук следва, че двете форми на доверието са взаимосвързани и се преливат една в друга, без обаче да е ясно кога и къде. Може да се направи и друг извод а именно: банките по природа са неликвидни, което означава, че доверието което те могат и трябва да формират (confidence) може да се окаже невъзможно за тях, защото:
- по пасива формирането на ресурсната база и на собствения капитал запазва правото на собственост (респективно на вземане), правата на собственост на парите или в смисъл на собствен капитал или в смисъл на вземане на депозити по влог
- по актива тези които получават (предимно по кредитен път) заеми, също на книга разполагат/ притежават определени парични средства, НО тези констатации могат да се допълнят двустранно (по актива и пасива) с още две твърдения:
o пасива – независимо от финансовото състояние на банката, тя може да фалира дори и ако вложителите знаят, че тя е финансово стабилна и това става благодарение на психологически фактори (паники). Финансово здрава банка би могла да фалира при масово теглене. От гледна точка на формирането на, банката е неликвидна априори
o актива – тези, които разполагат с банкови кредити временно получават ликвидност, но тъй като те са задължени да погасят своето задължение, с лихва дори, за тях това е разход, който може също да се окаже непоносим и в този случай те застрашават със собствената си неплатежоспособност платежоспособността на банката
- и от двете страни на банката(актив и пасив), банките са неликвидни и не са имунизирани априори срещу фалит. Това обстоятелство налага най-малкото необходимост от надзор и регулиране на банките.
- счита се (Даймънд и Дибвих), че уязвимостта на банките е „ахилесовата пета на банковите сделки” и едновременно с това техен определящ белег => банковите сделки са генетично обременени с риск от пазарен провал => това доказва, че управлението на балансовата структура е изкуството на банкирането.
С течение на времето в банковата практика се формират 4 вида превантивни мерки
- регулиране
- надзор
- застраховане/ гарантиране на влоговете
- мерки на ЦБ в качеството и на банка на банките
за да се изследват по-конкретно двете форми на доверие в банковото дело много често се изхожда от историята на банковото дело (началото на 15ти век, когато е налице един парадокс – от една страна се констатира, че бурното развитие на търговията форсира парично-кредитните отношения в локален и международен аспект, но същевременно отдалечеността на пазарите затруднява общуването между отделните икономически агенти. От друга страна с появата на банки (локални) този недостатък се преодолява (минимизира), но тези два взаимноизключващи се процеса дават основание за формулиране на изводи относно формите на доверието в банковото дело. Това се дължи преди всичко на факта, че тогавашните частни банкери внушават респект и доверие от първи род и респект и доверие от втори род най-малкото защото е било известно на широката публика, че те са богати, т.е. индивидуалното богатство и високия морал фокусират в себе си феномена доверие в двете му измерения. С течение на времето тежестта пада върху доверието от втори род. Това зависи както от доказването на финансовата стабилност на един трезор, така разбира се и от повишаващата се финансова култура на публиката (и рискова такава).
През последните години се наблюдава засилен тренд към confidence, независимо от имиджа на банкерите на преден план излизат финансовите показатели на банките, ако разглеждаме релацията публика-банка и ако разглеждаме релацията банка-клиент. Банките изискват все по-често допълнителни аргументи и доказателства за доказване платежоспособността на клиентите си (допълнителни обезпечения на заемите). Съществуват, обаче, изключения от правилото за по-строг контрол върху обезпеченията за изключително познати клиенти, спрямо които банките се доверяват и в двете форми. Това са случаи, когато на тези клиенти (фирми) се предоставят бланкозаеми (суперкраткосрочни необезпечени заеми).
Отдалечаването от другата форма на доверие (trust) и приближаването към confidence, зависи от редица фактори и в крайна сметка за този преход се смята, че фактор е липсата на готовност за „жертване” спрямо поведението на партньора. По-конкретно това се обяснява с проблема принципал-агент в кредитните сделки. На този фон възникват два въпроса а именно:
- Трябва ли банките да „даряват” доверие (trust) на клиентите си?
o Отговорът на този въпрос по принцип е отрицателен, защото през последните две десетилетия банките държат на доказано доверие, т.е. на една добра платежоспособност и добра репутация на клиентите, от гледна точка на кредитните сделки. За останалите сделки се твърди, че банките не са длъжни да отговорят с доверие в неговия първи смисъл, т.е. недоверието е предварително нормативно предписано задължение на банката. Ако банката разчита на trust, тя поставя себе си в предварително неизгодно, често опасно положение на високорискова среда от към загуби. От гледна точка на банкера към това се добавя и заплахата от санкции спрямо него. Тук опираме до т.н. операционален риск – рискът, който се предизвиква чрез поведението на субективния фактор. Този риск, теоретично погледнато се счита за „най-културния” риск, но същевременно преминава в всички останали рискови разновидности, например кредитен риск, ликвиден риск, пазарен риск и пр. Нашето действие или бездействие води до операционален риск, който води до загуби.
- Трябва ли клиентите да се доверяват (trust) на своите банки?
o Тук разсъжденията са не толкова към банката, а към конкретен банков служител. От страна на клиента доверието се разглежда по отношение релация с конкретен служител, особено в частното банкиране и управлението на богатството. Ако визираме частния банкер, отговорът е по-скоро положителен и това има солидна историческа и икономическа обосновка (т.н. фамилни офиси). Ако, обаче, визираме един топмениджър в публична банка (АД), отговорът тук е отрицателен, защото тук става дума за друг бизнес и управленски модел – частният банкер и ръководената от самата фамилия бутик отговаря със собствения си капитал и със собственото си имущество, което в лицето на публиката ги прави герои. Публичната банка има множество собственици и топмениджмънтът трябва да защити техните интереси, за да не се изяжда излишно собствен капитал.
Тук се опираме до известното американско мото In god we trust, т.е. доверието априори не е във федералния резерв, който емитира щатските банкноти. Всъщност това доверие исторически да стигне до In bank we trust, защото то се е преансяло от Господ към Кралете, но не и към банките. банките имат една злощастна библейски украсена съдба.
Релацията между двете форми на доверието и преходът между тях зависи от множество фактори:
- бизнес модела на банката
- големина баката
- репутация
- фирмена и рискова култура
- от профила на клиентелата – тук се правят две сравнения
o по отношение на т.н. професионална клиентела (инвестиционно и разходно осъзната) естествената платформа на обслужването е доверието от втори род.
o По отношение на т.н. непрофесионална клиентела (retail клиентела) тук доверителната платформа на отношенията се създава преди всичко върху trust при равни други условия.
В крайна сметка концепцията за двете форми на доверието в банковото дело намира отражение в практиката по надзор и регулиране на банките, защото тази практика (чрез регулирането и надзора) може да се създава „допълнително” доверие или да се „произвежда” доверие заместител. Счита се , че нагласата на широката публика към надзорните и регулаторни органи е основанo преди всичко на доверие trust. Формулира се тезата за значението на това доверие към надзора може да се формулира: банкерите не обичат надзорните и регулаторни институции, но обичат да бъдат надзиравани. Но какво от това...?

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ДОЦ.Д-Р СТЕФАН ВАЧКОВ

сряда, 15 декември 2010 г.

Лекция по Основи на Застраховането - 07.12

Външното съзастраховане може да доведе до двойно застраховане ако не се синхронизират разпоредбите в сключените застрахователни договори. За целта се използват три вида разпоредби:
1) съразмерна отговорност (отговорност “pro rata”) - отоговорността предполага при външното съзастраховане всеки застраховател да изплати пропорционална част от стойността на вредата. Пропорцията се определя на базата на палтената застрахователна премия. Най-голяма част от вредата ще възстанови този засраховател, който усвоява най-много от платената премия.
2) равни обезщетения – тази разпоредба предвижда при наличието на външно съзастраховане, всички застрахователи да платят едно и също обезщетение до пълното възстановяване на вредата. В случай, че някои от застрахователите са установили горна граница на обезщетението, застрахователите с по-висок лимит си поделят невъзстановената част
3) приоритетно възстановяване – въвежда йерархия сред съзастрахователите при изплащане на обезщетенията. Задължително един от тях е основен, а другите допълнителни. Основният застраховател плаща първи, а допълните се включват само ако горната граница на изплащаното обезщетение (застрахователната сума) на основния застраховател не му позволява да покрие изцяло вредата.


Частни застрахователни компании

1) В зависимост от местоположението на седалището на застрахователя
a. Местен застраховател – застрахователя е с местни капитали, централата е разположена в България, има наличие на клонова система
b. Интернационален застраховател (Foreign insurer) – застрахователя действа в рамките на общо икономическо пространство (застрахователи в рамките на ЕС). Тези застрахователи се подчиняват на общи или близки правила в отделните страни. Интернационалните застрахователи, когато се лицензират в която и да е държава от това пространство, могат да предлагат продуктите си във всички страни от региона. За тези застрахователи не се налага да учредяват клон в друга държава, а само офис или да сключат договор с брокер, който да им предлага продуктите.
c. Чуждестранен застраховател (Alien insurer) – застрахователят е чужд за държавата и трябва да получи отделен лиценз и да учреди клон (Американски застраховател в България)
2) В зависимост от продуктите, които предлагат
a. Дружества за животозастраховане
b. Дружества за имуществено застраховане и застраховане на отговорности (Дружества за Общо застраховане)
c. Дружества за здравно застраховане – здравни застраховки могат и предлагат дружествата за животозастраховане, но и от дружества за общо застраховане, когато се говори за застраховки в следствие на професионално заболяване! В България дружествата за здравно застраховане се наричат ОСИГУРИТЕЛИ!
i. В България са необходими различни лицензи за всяко дружество!!!
ii. По кодекс всеки застраховател трябва да се „определи” към кой клон на застраховането принадлежи.
3) В зависимост от собствеността на активите
a. Застрахователни акционерни дружества – издават само поименни безналични акции.
i. Основен капитал – 4млн.лв. (имуществено застраховане), а за всички останали – 6млн.лв.
ii. първоначалното финансиране – вноски в основния капитал, допълнителни вноски;
iii. текущо финансиране – застрахователни премии, лихви от временно свободни средства, цилмериране на технически резерви (резервите са блокирани суми за съответната компания; цилмерирането представлява освобождаване на част от тези блокирани суми за текущи нужди), банкови заеми, емисия на облигации
b. Взаимозастрахователно дружество – в България съществуват под наименованието взаимозастрахователни кооперации. Те не могат да предлагат всякакви застраховки (за България). В България са специализирани в животозастраховането, включително и застраховки злополука.
i. Същността е че група застрахователи се събират и обслужват общи интереси. Самите кооператори са също и клиенти на кооперацията.
ii. Тези кооперации се учредяват по силата на закона за кооперациите, но има и особености въведени по силата кодекса на застраховането – клиентите й са и нейни собственици, променлив състав на членовете, като минималния брой учредители – 500лица; предлагат само животозастраховки, включително и застраховка „Злополука”
iii. Първоначалното финансиране е чрез първоначални допълнителни и целеви вноски от членовете
iv. Текущото финансиране е чрез застрахователните премии и банковите заеми. В една кооперация възможностите за текущо финансиране е по-ограничено.
4) В зависимост от собствеността на активите
a. Междузастрахователните асоциации – институции, които по своя статут не са търговци, т.е. не се учредяват по силата на търговското законодателство. Те притежават няколко особености:
i. предлагат застраховки само на своите членове,
ii. всеки член застрахова останалите в асоциацията, а те от своя страна застраховат него. Този смисъл се изгражда система от съзастрахователни взаимоотношения
iii. управляват се от пълномощник, на когото са делегирани правата да търси нови членове, да плаща обезщетения, да инвестира свободните средства и др.
iv. пълномощникът няма финансови отговорности и не е застраховател
v. всички членове на междузастрахователните асоциации имат собствени сметки, които се дебитират и кредитират в зависимост от това дали е възникнала вреда или се акумулират премии.
vi. Възможно е да не съществуват индивидуални сметки, като в този случай членовете са солидарно отговорни
vii. Повечето междузастрахователни асоциации са специализирани в определен вид застраховки или продуктови линии от застраховки.

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ГЛ.АС.Д-Р СТОЯН КИРОВ

Лекция по Въведение в банковото дело - 02.12

Модел на Петерсен и райън за обвързаното банкиране
Този модел разглежда утойчивото отнопение между банката и клиента за един по-дълг период и в резултат на която обвръзка, банките се превръщат в домашни банки”, което им позволява:
- да предлагат продуктови паети (обслужване в „дълбочина” – кръстосани продажби)
- да извършват т.н. смесени калкулации – по групи клиенти, по видове продукти, според профила и типа на пазара, според социалния статус на клиента и т.н. при тези смесени калкулажии част от нерентабилните сделки с определена група клиенти да се компенсира с приходите и печалбите от високорентабилни сделки, но в крайна сметка клиентите остават за по-дълго време обвързани и „прикрепени’ към своята банка.
Исторически, обвързаното банкиране има за своя основа монополното положение на големите банки кредитори. Днес корпоративните клиенти се обвързват не само чрез „чисти” парични заеми, но и чрез т.н. структурирано финансиране – хибридни форми на финансиране между намиращи се между „чистия” собствен и „чистия’ заемен капитал. Типичен представител са mezzanine заемите, „мостови заеми” и т.н. Днес mezzanine финансирането е разпростанено в западна европа, но среща сериозни трудности и към 2012г. се очакват фалити на малки предприятия заради невъзможност за погасяване на такъв тип заеми (повече втория семестър).
Според модела се „произвежда” т.н. доверителен капитал – става дума за генериране на добавена стойност в пряк и в преносен смисъл, включително и в чист имиджов план, което означава че клиентите при равни други условия се доверяват почти безрезервно и ползват различни комплексни продукти и услуги.
От друга страна други автори разглеждат връзката банка-клиент като естествен източник на информация, която пък според чистото учение за банките е основен производствен фактор. Ако банката разполага с надеждна информация, която надлежно събира, обработва... тя се легитимира пред публиката като един надежден партньор и „придобива” по-голяма обвързваща сила. На тази основа се счита, че има по-добри възможност за въвеждане на специални системи и концепции за управление на взаимоотношенията с клиентите. Това са интелигентни продукти с аналитично-оценъчни функции, които ориентират банката относно надеждността на клиента в основни или допълнителни сделки (такова значение има credit scoring, dew diligence и т.н.).
Проблем са т.н. средна категория клиенти (заемополучатели). Те при равни други условия от една страна осигуряват постоянни приходи за банката, но от друга са най-силно зависими от нея и това са именно малките и средни предприятия, които са гръбнака на икономиката. В Европа банката е естествения им източник на финансиране поради ограничения в достъп до борса или поради факта, че не са публични дружества.
Банките, мислещи за собствените си алтернативи влагат големи усилия в създаването на интелигентни CRM за управление на клиентите от малките и средни предприятия. Малките и средни предприятия са по-податливи за управление от банките и затова са толкова ценни! Тази концепция се обособява след 1975 година, когато големите индустриални страни станаха хронични длъжници, а ОПЕК хронични кредитори(?!).
В условията на криза се задава и въпроса „необходими ли са банките?”. В литературата за сравнително банкиране се говори условно! Големите банки са мултинационални, а понятията се „размиха”.


Модел на Гордън и Кан за несъвършените договори
Става дума за договорите за заем. Допускането на модела е че банките и нейните клиенти са рисково неутрални и са информирани в една и съща степен относно конкретната сделка. Посочват се два периода на валидност на договорите за заем:
- началният период има висока несигурност относно изхода на проекта (издължаването на заема)
- за банката несигурността е по-скоро по отнопение на очакваните и фактическите приходи и печалбите от сдлеката
Клиентите се страхуват и поемат риск от неплатежоспособност в рамките на срока за валидност. Ако вероятността за успех на проекта е по-висока, паралелно с това се повишава и риска на длъжника да погаси този заем, когато настъпъпят форсмажорни обстоятелства, но банкаа същевременно в зависимост от тези обстоятелства ще променя условията на кредитната сделка, включително би могла да променя размера на погашенията. Рискът следователно тук за клиента е по-висок ако банката не се съобрази с неговата платежоспособност, но риска за банката също е висок зашото тя не оперира само с един клиент. Много рядко дори почти никога банката ще е склонна да намало погашение за да предпази от неплатежоспособност пред своя клиент.
Възниква въпросът защо клиентът се доверява на своята банка, когато ползва една или друга услуга, това число и банков заем и кои са движещите сили на неговото доверие.


Банките и доверието
(последна тема)

Проблемът за доверието се изучава на макроикономическо равнище от неоинституционализма и тя констатира, че довррието е важен фактор за координацията на икономическите агенти. Това е така защото доверието:
- съдейства за намалане на транзакциони и управленски разходи
- повишава се макроикономическата рентабилност – доверието тук с приема като „едно рентабилно благо” и което благо има универсално приложение. Това е така, доверието е най-ефективно и спестява много усилия (разходи), ако човек може да разчита на думите и действията на други хора. В правото, доверието се приема като едно защитено благо (защитен феномен). По-конкретно тази защита се определя според степента, в която се съблюдава принципа „вярност и преданост”. Това означава, че тези които се доверяват на другите не трябва да остават разочаровани от тяхното (на другите) действие и поведение.
В микроикномически (производстен) аспект, доверието е една ключова ценност за предприятието, необходима за постигане на неговите бизнесцели. Според някои „често пъти доверието е глупост, но прекомерното недоверие е винаги глупост!” Как в банковото дело се интерпретира този феномен?
- на микроикономическо ниво се изследва и прилага модел (TCC – trust confidence and cooperation model). Според този модел доверието има две разновидност, поради което взаимоотношенията банка-клиент приемат различни измерения. (Trust – T, Confidence – C). Т се приема като готовност за поставяне в ситуация на уяззвимост във връзка на действия на партньора, които са позитивни за него, но не и за очакващия. При това тук става дума за предварително доверяване на банката (като партньор) без да ни е известно нейното намерение спрямо конкретния субект или група субекти. Клиентът в този случай е зависим от чужда воля (от волята на банковия мениджмънт) и от това обстоятелство произтича риск за клиента. Доверието под формата на Т не изисква предварителни анализи, прогнози, статистика. Доверието в смисъла на Т е ориентирано към бъдещето и се базира върху „свободата и волята на другите”, на които се доверяваме априори. Пример: дребните акционери делегират права на гласуване на мениджъри, представители на банковото управленско тяло. Това делегиране априори води до риск за акционерите, тъй като банковия мениджмънт ще се ръководи от собствен интерес вместо от интереса на отделен акционер. Доверието, което създават банките се формира през вековете. Доверието в смисъла на trust е морална категория. Когато се създават АД също се формира подобен вид доверие.
Доверие от втори род – confidence – базира се от резултата че резултатите ще се постигнат според предварителните очаквания. Тук клиентът има предварителна нагласа! Клиентът трябва да има една формирана финансова, инвестиционна и т.н. култура, която да мотивира нагласата му. Очакванията на клиента се формират според предварителни статистически, аналитични и пр. данни. Типичен пример днес е частното банкиране и управлението на богатството. По-млади богати клиенти имат опита, информацията и очакванията че техният рисково-доходен профил ще бъде защитен и оптимизиран. За да стане това те дори ще бъдат поканени да избират продуктов профил и подходяща цена на т.н. структурирани продукти.
В случая на втори род доверие, партньорът (банката) трябва да процедира по начин който импонира на очакванията ни.
Това, което стана в България от началото на 2000г не се дължи само на confidence или само на trust. Движещият мотив е бил извън теорията на банкирането, а например потребността от ползване на нови блага – крайно време е стария хладилник да бъде сменен с нов. В България клиенти се зарибиха нито по линията на чист trust или confidence, а по линията на отлагани първични потребности. Тази потребност формира доверие, без да е възможно да се определи от кой род. Няма или са много малко клиентите с ясно изразени потребности!

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ДОЦ.Д-Р СТЕФАН ВАЧКОВ

Лекция по Въведение в банковото дело - 25.11

Някои модели на банките и тяхното значение в неокласицизма и теорията на финансовото посредничество

Общото между моделите е че те търсят обосновка в няколко направления:
1. На банковите функции- на тази база се доказва кои услуги се предлагат и оказват по-ефективно и оттам кои са конкурентните предимства. Конкурентните предимства се обуславят и на база параметъра разходи. Превръщането на една банка в евтин производител, не означава че тя предлага високо качествени продукти => нивото на разходите зависи повече или по-малко от профила на клиента и степеннта в която банката (или др фин посредник) успява ад удовлетвори неговите потребности
2. Търсене на възможности за оптимизиране на банковото регулиране, включително и чрез трансформация и хеджиране на рисковете
3. Дискусиите относно оптималния размер на банковото предприятие, т.е задължително ли е една малка банка да бъде с универсален профил или трябва да е специализирана. Дали и защо по-големите банки функционират по-ефективно? Оптималния размер на банката който съществува само като проект и не може да се докаже във всеки един момент би могъл да ориентира оравителния орган към ___ . Регулациите могат частично да реши порблема с критичната маса доколкото може да постави бариери пред една или друга група относно например изискванията за собствен капитал, за възвращаемост на инвестициите, но регулацията не може да реши порблема с качестваото като цяло.

Модели

Модела Дъглас-Даймънд относно съществуването на банките. В основата на този модел е асиметричната информация която се представя като фактор предизвикващ една последваща несигурност за предприемача който инвестира в даден проект (банка). Същевременно инвеститора има яснота относно проектния изход. Проектът “произвежда” доходи които се идентифицират двустранно. От една страна капиталовите собственици разполагат с достатъчно средства и ако те са рисково неутрални, очакват да получат едно обезщетение на изхода на проекта, което е равно на средната пазарна доходност към определения момент. При наличие на симетрична информация договорните условия за заем са напълно изпълними и това гарантира най-малко тази средния пазарен доход. При асиметрична информация договорите за заем се разглеждат като “затворени” защото същетвуват т.нар “наказателни премии” и задължения за обратно плащане (наказателните премии са онези клаузи в договора за наем чрез които и днес водят до филтриране на информация за клиента и a priori го обричат на неуспех). При това положение заемополучателя не може да използва своето предимство пред банката а именно че той познава своя бизнес по-добре от нея и от там той не може да постигне средна пазарна доходност.
Този модел допуска че за да се сдобие с коректна пълна комплексна информация относно проектния изход в случаите на банков заем, заемополучатеял трябва да извършва разходи за набавянето на съответната информация. Според Даймънд съществуват възможности той да “заобиколи” или да ограничи информационната асиметрия. Ако разходите за мониторинга върху кредитната сделка намаляват информационната асиметрия се придвижва към банката. Колкото по-фрагментарно банката наблюдава процеса, клиента и т.н., толкова информационната асиметрия ще се придвижи към банката. В същност се оказва че наличието на финансовия посредник разгледан комплексно решава от части и ограничава от част поляризирането на асиметрията към банката и това се доказва много лесно когато се вземе първия канал чрез който бнаките могат да опражняват властта си, а именно кредитирането , като една дългосрочна връзка банка-клиент, в следствие на която обвръзка се формира ефекта “пленяване на клиента”.
В модела на Даймънд освен информационната асиметрия разглежда оптималния размер на банката и твърди че банакта като финансов посредник може да функционира успешно само ако финансира повече проекти. Следователно оптималното решение е по-голяма банка която може да се възползва от всички възможности които и дава критичната маса. Става дума за възможности за девирсификация на портфейла на банката. Въпросът тук е според какъв критерий ще се диверсифицира портфейла. Дали това ще бъде на геграфски принцип, на продуктов принцип или на клиентски принцип. Ако убединим тези принципи възниква въпроса в определен регион има ли такива клиенти спрямо които може да се произведе или оферира даден продукт.
Едно от основните възражения срещу това твърдение е обстоятелството че при разширяване на критичната база при равни други условия нараства и броя на акционерите а това при равни други условия създава, разширява конфликта в модела “банка”. Конфликтите в този модел се разширяват защото дребните акционери които имат ниска инвестиционна култура са принудени да делигират правата си за гласуване на банката и това е втория властови канал. По този начин се създава една ситуация известан като “Х неефективност”. Характеризира се с липса на конкурентен натиск и липса на мотивация на мениджмънта и персонала, което при равни други условия води до нарастване на разходите за координиране на управлението и производството.
Според неокласическото обяснение на причините за съществуването на банки, т.нар делигиран мониторинг върху кредитните сделки предизвиква ефекта на размера, т.е приходи в следствие на размера, по този начин се намаляват транзакционните разходи, т.е разходите без намесата на информационен посредник и второ разходите с финансов посредник. Това са разходите по две насоки кредитор-банка и финансов посредник-заемополучател. Във втория случай имаме една обвръзка между участниците формиращи баланса на една банка.

Модел на Даймъд и Дибвих за банковите фалити
Тук се приема че влоговете които банките акумолират са чужд капитал, но той не се търгува. Поради това влоговете са подходящи за усигоряване срещу рискове на потреблението. На тази основа се дефинира и аргументира т.нар несигурен времеви порвал на клиентските желания. Спестителите са противници на риска но същевременно технологията на осигуряване на спестителите не е рискова. Липсата на такава технология води до банкови фалити. При това дори пазарния механизъм не може да осигури ефективна защите и в частност ефективан оптимална алокация на благата.
В по-тесен смисъл на думата се разглежда проблема за кредитно рациониране. Под рациониране се разбира разпределението на ограничени блага и услуги и ситуацията при която ценовите механизми не могат да осигурят баланс между търсенето и предлагането. Т.е ако предлагането е по-голямо от търсенето се наблюдава едно рациониране на продавачите и обратно. Пример във финансовата сфера е неравномерното разпределение на емитирани акции и появата на т.нар “излишни” акции. Това се наблюдава при емисия на първичния пазар.
При кредитното рациониране става дума за това че банките не повишават лихвените си порценти дори при повишено търсене на заеми но същевременно не предоставят такива - порвеждат рестриктивна кредитна политика, “импотентна” кредитна политика - с действие или бездействие не порвокират движение на пазара и се рационират.

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ДОЦ.Д-Р СТЕФАН ВАЧКОВ

Лекция по Теория на финансовото посредничество - 15.12

Инвестиционни посредници... продължение

Инвестиционните банкови фирми са ориентирани изцяло и само към пазара на едро. Техни главни клиенти са правителства, местни органи на власт, големи корпорации. За тези икономически субекти инвестиционните банки играят ролята на поематели на техните емисии. Инвестиционните банкери са и дилъри, тъй като купуват за своя сметка ценни книжа, които препродават на институционални инвеститори, които купуват блокове от ценни книжа, а не малки пакети. В един блок обикновено има 1000акции.
Брокерските къщи търгуват на пазара на дребно. Те първо консултират своите клиенти, но не какво да емитират, а в какво да инвестират. На пазара на дребно, брокерските фирми се занимават с консултиране на клиентите си в какъв точно вид ценни книжа да инвестират. Брокерските фирми предлагат и много други услуги на своите клиенти (главно индивидуални инвеститори):
- инвестиционни сметки –
o cash accounts - сметки по които се изисква да се внесе пълната сума по желана от клиент сделка. Такива сметки обикновено се откриват на клиенти, които за първи път се ориентират към финансовите пазари
o margin accounts – не е необходимо да се внесе пълната сума за реализация на дадена сделка. Такива сметки се откриват за познати клиенти. Тези сметки дават възможност за реализация на по-висока доходност от доходността на cash сметките. По margin сметките брокерите отпускат заеми на своите клиенти (парични или под формата на ценни книжа). В България максималният процент на заема, който може да отпусне брокера е 50%. Другият тип заеми, който предлагат брокерите са т.н. заеми подкрепящи къси продажби.
 Къса продажба – да продадем актив (акции) на пазара, като този актив е взет под формата на “заем”, очаквайки цената му да падне.
 Брокерска къща предоставя заем под формата на акции. Инвеститора продава тези акции на пазара по текуща цена. Очакванията са цените на този актив да паднат. (откриване/ заемане на къса позиция) След време се връщат акциите, а не паричния поток (затваряне на късата позиция). Целта е накрая с по-малко пари да си купим същия брой акции взет в началото.
 Преди 11 Септември има няколко инвестиционни посредници, които са работели за Ал-Кайда, като реализират къси продажби на авиокомпании.
 Късите продажби са опасни, тъй като могат да доведат до лавинообразен ефект на спадане цените на акции. Рядко се използват най-често поради законови регулации (счита се, че основно хора с вътрешна информация могат да се възползват от тях)
 Като цяло Margin покупките са по-разпространени от късите продажби.
- Техническо изпълнение на поръчки
o В зависимост от ценови ограничения
 Пазарна поръчка – инвеститора казва на брокера да реализира поръчка по текуща пазарна цена
 Лимитирани поръчки за покупка – указват т.н. ценови таван (купи ми акции на цена Х или на всяка под нея)
 Лимитирани покупки за продажба
 Стоп поръчки – поръчки за падащ пазар. Подават се с цел ограничаване на загубите. Ако цената падне до определена степен, брокера веднага продава акциите
o В зависимост от времеви ограничения
 Поръчка валидна за деня
 Поръчка валидна за седмицата/ месеца
 Поръчка валидна до отмяна (отворен тип поръчка) – борсите имат правила за времево ограничение на отворена поръчка. Ако след изтичането на този срок не се е реализирала, борсата снема поръчката.
- Продукти и услуги, които предлагат брокери
o предлагащи пълна гама от продукти (инвестиционни посредници, които имат пълен лиценз)
o дисконтни брокери (брокери с частичен лиценз)
 има малки различия между брокери с пълен и частичен лиценз
 дисконтните брокери не могат да предлагат:
• не могат да бъдат инвестиционни консултанти – от практическа гледна точка това е огромна разлика. Брокерските фирми с пълен лиценз могат да съставят препоръчителни портфейли, изготвят анализи и т.н.
• не могат да бъдат поематели на емисии от ЦК на първичния капиталов пазар
• не могат да търгуват с ценни книжа за собствена сметка (само посредничат)

Фондови борси
Фондовите борси, сравнени със всички останали финансови посредници са най-елементарни. Това е така, защото те са организирани пространства, на които си дават среща професионални търговци на ценни книжа. Самите борси не поемат никакви задължения, ангажименти. По-голямата част от тях (предимно по-старите) са възникнали по естествен път (Ню-Йоркската фондова борса е възникнала около едно дърво, където са си давали среща местни търговци). Самата дума „борса” има за произход фамилия на богат търговец от Брюж – Ван Дер Бьорза, в чийто дом са започнали да се срещат търговци.
По какво се отличават фондовите борси от другите финансови посредници?
- фондовите борси по своята природа са дружества с идеална цел. Не са създадени с цел да максимизират печалбата. Днес това не е така (годините след 2000г), тъй като повечето борси се комерсиализират.
- За разлика от останалите финансови посредници и банките в частност, които имат за цел да трансформират спестявания, то фондовите борси не осигуряват външно финансиране за бизнеса, тъй като те са вторични пазари. Фондовите борси индиректно помагат на компаниите, тъй като ако акциите на една компания нямат добре организирано пространство за вторичен пазар, то тя не може да емитира нова емисия акции или ще стане много по-трудно.
- Фондовите борси не могат да фалират по начина, по който могат да фалират останалите финансови посредници. Всички други финансови посредници фалират при липса на собствен капитал, но фондовете борси нямат пасиви (задължения) => няма и как да останат без собствен капитал. Лошият сценарий за борсите е т.н. „пазарен провал”. Този термин не е синоним на фалит, но може да се съпостави с него.
o Пазарен провал – една от страните на даден пазар да отсъства. Всеки един пазар има две страни – търсене и предлагане. Ако една от тези две страни я няма или по-скоро ако има масирани поръчки за продажба, без поръчки за покупки е налице пазарен провал. Това е ситуация аналогична на паническото теглене на пари от банка.
o 1961г, в деня на убийството на Джон Кенеди, Ню Йоркската борса е залята с поръчки за продажба и тогава шефовете на борсата обявяват борсова ваканция, докато обществото се успокои.

Функции изпълняващи борсите
- информационна – чрез цените на акциите на компаниите, по пазарен път се осъществява преразпределение на капитала от нерентабилни към рентабилни отрасли и предприятия. Ако пазара се възприеме като „игра”, а компаниите „играчи” то не е възможно една компания да е постоянно печеливша. В този смисъл Фондовите борси са една добра алтернатива на обвързаното банкиране, където банките са длъжни да спасяват компании, които са в лошо състояние.
- Сигнална функция – борсите превантивно улавят, чрез индексите които изчисляват, какво ще стане в икономиката в краткосрочен аспект (от 6м до две години напред). В някои учебници се описват като барометри на бъдещата активност в икономиката. логиката е че на борсата участват много професионални лица – анализатори и търговци, които ежедневно се занимават само с това да прогнозират какви са тенденциите на компаниите и превръщат информацията в цена. Регионалните борси в дадена страна не могат да изпълняват тази функция. Тя е прерогатив само на централните борси.
- Поддържане на устойчив и честен пазар – важна е ролята на централните лица на борсите, които имат за задача да не допускат резки отклонения в цените на ценните книжа. Когато една борса успешно изпълнява тази функция, то можем да използваме акциите ни като залог за отпускане на банков заем.
o Устойчив пазар – покачване и спад на цените да става плавно

Системи за борсова търговия
- борсите са възникнали и са се развивали дълги години като аукционни пазари
o аукционна система за борсова търговия (система движена от поръчките)
 непрекъснат аукцион – в основата му са внедрени спекулациите
 прекъснат (периодичен) аукцион – отсъства възможност за спекулация (на борсата във Франкфурт възможността за спекулация е сведена до минимум)
o дилърска система – след 1986г. Това е система типична за NASDAQ. Това е система движена не от поръчките, а от котировките.

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ДОЦ.Д-Р ЛЮБОМИР ГЕОРГИЕВ

Лекция по Основи на Застраховането - 14.12

Застрахователни борси
- Лондонски Lloyd’s
- Американски Lloyd’s – „бледо копие” на Лондонския Lloyds. Това не е компания, а е организиран пазар.
o Сключването на договор с Lloyd’s е съзастрахователен договор. Страна по договора са множество компании и затова този застраховател е толкова стабилен.
- Лойдс е кафене, в което са се събирали морски търговци, в което са договаряли какво ще се прави с корабите, кой ще поема отговорност за стоките и т.н. В последствие се развива като организиран пазар.
- Технически Лондонския Lloyd’s е организиран застрахователен пазар, който съдейства на своите членове да продават застраховки. Застрахователните договори се подписват от „синдикати”. Синдикатите се управляват от упълномощен агент, който определя гаранцията за съответния тип бизнес. Синдикатите са специализирани в морско, автомобилно, авиационно и др. видове застраховане. Членовете, които принадлежат на различните синдикати имат неограничена отговорност, защото синдикатът подписва договорите и гарантира за изпълнението им с имуществото на всички негови членове. Lloyd’s допуска участие и на застрахователи с ограничена отговорност. За да стане член на синдикат даден застраховател, трябва да отговаря на строги финансови изисквания. Всеки застраховател трябва да има сериозен гаранционен депозит. Синдикатите предоставят акумулираните застрахователни премии по сключените договори на тръст за доверително управление. Усвояването на средствата става само след като възникне вреда.
- Американския Lloyd’s се различава от лондонския Lloyd’s. Членовете на американския Lloyd’s са много по-малко на брой и отговорността там винаги е ограничена, т.е. носят отговорност само до размера на дела, с който участват в застрахователната сума. Финансовите изисквания за членство там са значително по-облекчени. В американския Lloyd’s не са обособени синдикати, като обединенията се управляват от пълномощници. Те не са толкова финансово стабилни, както Лондонския Lloyd’s.
Организации за предплатени медицински услуги
- Blue Cross Blue Shield (BCBS)
o BCBS е организация, която предлага предплатени медицински услуги. Тези организации са регионални, а не национални, т.е. имат ограничен териториален обхват. Ако даден клиент има застраховка в BCBS може да се възползва от нея само в рамките на дадена община, щат и т.н. BCBS сключва два договора – от една страна сключва договор с болниците и докторите и от друга страна – с клиентите си. Докторите получават годишна заплата, независимо от това дали са оказвали медицински услуги. Това прави BCBS малко по-скъпи като застрахователи. Застрахованите от BCBS не получават пари за разходите си. Вместо това BCBS плаща директно на болниците и лекарите, при които застрахованите се лекуват. Това означава, че за да се получи плащане, трябва клиентите да отидат при доктор, който е в списък от предплатени договори
- Health Maintenance Organizations (HMO)
o НМО също плаща директно на болниците и лекарите, при които застрахованите се лекуват. НМО, обаче, сами предлагат медицинските услуги. НМО наема докторите на работа, притежава клиниката, дори може да притежава болницата, в която клиентите да се лекуват. Възможен е и друг вариант, при който НМО да наеме докторите и клиниката и така да оказва услуги.
- Разпространени в американската практика


Застрахователни посредници

Застрахователни брокери
Застрахователни агенти
- обвързани
- необвързани

Критерии за разграничаване на застрахователни агенти и брокери
- търговски статут – агентите могат да бъдат всякакви, включително и ФЛ, докато брокерите не могат да бъдат физически лица. Те могат да са само ЮЛ или ЕТ (по изключение)
- Лицензионен режим – не може да се извършва застрахователно посредничество без лиценз за посредничество издаден от Комисията по Финансов надзор от застрахователните брокери, докато агентите нямат такова задължение. Защитата идва от техния работодател! Работодателят от своя страна, е длъжен да предостави списък на агентите пред комисията по финансов надзор.
- Усвоени комисионни – кой на кого плаща заплатата? На брокера плаща самия клиент, докато на агента плаща неговия работодател.
- Зашита на интереси – брокера трябва да защитава интересите на своите клиенти, докато агента ще зашитава собствените и интересите на работодателя си
- Предлагани застраховки – брокерите могат да предлагат продуктите на абсолютно всички компании на пазара

Изисквания към застрахователните договори
- - търговски статут – само търговски дружества и еднолични търговци
- Тестове за пригодност
o Репутация на членовете на управленския орган
o Професионална квалификация
o Минал служебен опит и препоръки
o Чисто криминално досие
o Висше образование за ЕТ
o Липса на свързаност с трети лица


Застрахователни резерви

Видове резерви
1) Общи резерви
a. Фонд “резервен” (чл.246 от ТЗ) – формира се от всички дружества, които са търговци по смисъла на търговския закон
b. Други резерви по устав
2) Технически резерви регламентират се по кодекса за застраховането
a. Пренос-премиен резерв
b. Резерв за предстоящи плащания
c. Математически резерв

Застрахователни резерви
- Технически резеви
o пренос-премиен резерв
o резерв за предстоящи плащания
 резерв за предявени претенции – сигурни претенции; компанията знае какво трябва да изплати. Изчислението е на база предходен опит.
 резерв за възникнали но непредявени претенции – съществуват, но има лаг във времето докато достигне информацията при застрахователите. Това са бъдещи претенции, които застрахвоателната компания ще трябва да плати, но към момента не знае за тяхното съществуване.
o математически резерв (отнася се за компании по животозастраховане)
 проспективни резерви – проекция за бъдещето
 ретроспоективни резерви – връщане назад в минало при калкулиране на резервите
- Общи резерви

Преннос-премиен резерв – определя се чрез метода на точната дата
- UPR=GP.(t(i)-t(j))/t(i)
o GP – брутна премия намалена с аквизационните разходи и размера на данъците
o t(i) – срока на застрахователния договор в дни
o t(j) – броя на дните от момента, в който е влязла в сила застраховката до началото на следващия месец
- задача от лекционните бележки
o застраховка сключена на 03.03, която влиза в сила в 00:00 на 04.03. Застраховката ще изтече на с.06.
o важна дата е 01.04, тъй като резервите се изменят на месечна база. Целта е да уточним броя на дните от момента, в който започва да тече застраховката, до 01.04 – 28дни.
o GP=550-55=495лв.
o UPR=495(92-28)/92=344,35лв.

- Метод на частичното пресмятане
o Годината се дели на 24подпериода
o Приема се, че застрахователните договори се сключват в средата на месеца
 Резерва за месец 01=1/24 от събраните премии за месец 01
 Резерв за месец 02=3/24 от събраните премии за месец 02
 ...................................................................................................
 Резерв за месец 12=23/24 от събраните премии за месец 12

Всяка платена премия отива като резерв. Целта е да определим каква част от брутната премия отива за резерв.

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ГЛ.АС.Д-Р СТОЯН КИРОВ

Лекция по Основи на Застраховането - 23.11

4та тема изобщо не се включва никъде
За теста - 1 - 10та (ограничаване на отговорността на застрахователя) включително

Структура на застрахователния договор

Елементи на застрахователния договор:
- Предложение за скючване на застраховка - анкетна карта обикновено, прилага се към досието на застрахованото лице и се пази до възникване на вреда, подписва се от застрахованото лице че данните са верни
- Спецификация към застрахователната полица - титулна част на договор, вклчва само уникалните неща свързани със застрахователното лице и условията по договора
- Общи условия по застраховката
- Специфични условия по застраховката (добавъци)

Спецификацията към застрахователния договор включва информация за застрахованите лица, обекта на застраховката, териториалния обхват, срока на действие, началния момент на застраховката, застрахователната премия, размера на франшизата и др.
Териториалния обхват има съществено значение - застраховката действа само на територията на страната или на по-широк обхват.
Според срока застраховките са: краткосрочни (до 1 година) и дългосрочни. Около 90% от имуществените застраховки са краткосрочни. Животозастраховането е дългосрочно по дефиниция, което означава че имат период по-голям от 5 години (или кратни на 5). Здравните застраховки се склчват в средносрочен и краткосрочен план.
Началния момент на застраховката:
1. Формално начало
2. Техническо начало
3. Материално начало
Възможно е да има съвпадение между техническо и материално начало.


Формално начало техническо материално
17:00 00:00



Време за плащане Карантинен период

Отговорността влиза в сила в 00:00ч на следващия ден; 24:00 на същия ден.
Само материалното начало дава право застрахованото лице да се възползва от застраховката. Ако възникне вреда в карантинния срок застрахователя не плаща обезщетение.

Основни раздели на общите условия по застраховката:
1. Застрахователно покритие
2. Изключения - специфични случаи при които застрахователя няма да плати
3. Изисквания - опосредстващи действия при изплащане на обезщетението, казват какво трябва да направи застрахованото лице за да получи обезщетението - да уведоми застрахователя в 7-дневен срок
4. Разни разпоредби - точно определени клаузи (има ги в разпечатката)
Може да има и други, но това са основните.

Застрахователното покритие се задава:
- чрез “именувани” събития - широко се използват в общото застраховане, да имаме именувано събитие значи да имаме точно записано събитие (гръм...)
- чрез “неименувани” събития (в някои договори може да се срещне и като “всички възможни рискове”) - широко приложими в животозастраховането

Слънчевия удар е изключение/незастраховаем и при такъв случай обезщетение не се излаща


Ограничаване на отговорността на застрахователя

За да ограничат своята отговорност застрахователите използват няколко подхода:
1. Намалено застрахователно покритие
2. Франшиза (самоучастие)
3. Подзастраховане
4. Съзастраховане

Причини за намаляване на покритите рискове

1. Да се избягват събития неотговарящи на изискванията за застраховаемост
2. Да не се толерират нравствените рискови обстоятелства - наличието на нравствени рискови обстоятелства увеличава честотата на възникване на вредите, същевременно обследването им е скъпо струващ процес. Всичко това налага те да бъдат санкционирани
3. Да не се променят рисковите характеристики на средата - ако има наложена практика и сериозни стимули застрахованото лице да промени условията при които използва застрахования обект е по-добре последния да не бъде застрахован
4. Да не се изплаща два пъти обезщетение за една и съща вреда
5. Да се предлагат търсени застраховки - възможно е да не съществуват предпоставки да се сключват застраховки с определено покритие, защото то е безпредметно или само ще оскъпи услугата
Всички тези причини намират отражение в раздела изключения на общите условия в застрахователния договор

Франшизи

Франшизите са начин за ограничаване отговорността на застрахователя, чрез самоучастия на застрахования при възстановяване на вредите. Те имат няколко предимства:
1. Франшизите елиминират исковете при обзщетяване на малки суми - това намалява разходите на застрахователя при изплащане на обезщетенията
2. Франшизите редуцират застрахователната премия - след като застрахованото лице задържа част от риска за себе си, то ще иска по-ниска цена на застрахователната услуга. Като правило застраховка се сключва, ако се очакват големи вреди => голямата франшиза е за предпочитане пред малката от гледна точка на цената
3. Франшизите намаляват нравствените и етичните рискови обстоятелства - те правят собствениците по-отговорни към имуществото си. Те не позволяват на застрахованите лица да печелят от застраховките
Във практиката се използват 2 вида франшизи:
1. Условни
2. Безусловни
При безусловните франшизи застрахованото лице винаги поема вредите до определен размер. При условие че вредата е по-голяма от този размер, тогава застрахователя заплаща превишението. При условната франшиза застрахованото лице участва във възстановяването на вредата само ако е под определен размер. При всички други случаи застрахователят изпалща пълния размер на обезщетението.
Пр.: безусловна франшиза
Т - размер на вредата
F - размер на франшизата
Q - размер на обезщетението

ТT>F - застрахователя покрива превишението (T-F)

F=200
Т=100 => Q=0

T=500 => Q=300

Условна франшиза
ТT>F - застрахователя заплаща цялата сума

F=200
T=100 => Q=0

T=500 => Q=500

Кр.пр.

Франшизите НЕ намират приложение в застраховането на отговорности и животозастраховането, с изключение на здравното застраховане. Това е така, защото смъртта на застрахованото лице е винаги пълна вреда и наличието на франшиза само ще намали изплащаната застрахователна сума. При застраховането на отговорности овреденото лице трябва да бъде обезщетено при всички положения, което при наличието на франшиза не е сигурно. Освен това франшизата в тези случаи няма да намали съществено застрахователна премия.

Подзастраховане

Всеки застраховател може да ограничи отговорността си чрез горна граница на изплащаното обезщетение. За целта в договора се фиксира определена застрахователна сума, която трябва да е по-малка от действителната стойност на застрахованото имущество. При тези условия говорим за подзастраховане. При него обезщетението е винаги по-малко от стойността на вредата, освен в случаите когато е уговорено обезщетение срещу “първи риск”. За да се определи обезщетението се използва правилото за пропорционалност. Съгласно това правило обезщетението зависи от съотношението между застрахователната сума и застрахователната стойност.
SS/W=Q/T
Q=T.S/W
S - застрахователна сума
W - застрахователна стойност
Подзастраховането може да се реализира с уговорка за обезщетение срещу “първи риск”. В този случай правилото за пропорционалност няма да бъде използвано. Ако възникне вреда по-малка или равна на застрахователната сума, ще бъде изплатено обезщетение точно отговарящо на вредата. Тук очевидно ще имаме пълно застраховане. Ако обаче вредата е по-голяма от застрахователната сума се изплаща размера на застрахователната сума. В този случай колкото е по-голямо превишението толкова по-малка е отговорността на застрахователя в относителни стойности.
Ако Т≤S => Q=T
Ако Т>S => Q=S
Пр.: застрахователната стойност на МПС е 18000лв. Застрахователната сума е 12000, а възникналата вреда е 8000. Изчислете застахователното обезщетение. Колко ще бъде обезщетението ако приложим клаузата срещу “първи риск”?
W=18000
S=12000
T=8000
Q=8000.12000/18000=5333,33
Кр.пр.

Съзастраховане

Отговорността за възстановяване на вредите може да се намали чрез съзастраховане. За целта се сключва съзастрахователен договор, съгласно, който рискът се разпределя между група застрахователи. Съзастрахователите съзнателно поемат част от отговорността за възстановяване на една и съща вреда, причинена от конкретно събитие. В замяна на поетия риск всеки съзастраховател усвоява част от застрахователната премия, съразмерна на неговото участие. Различаваме 3 вида съзастраховане:
1. Общо съзастраховане
2. Вътрешно съзастраховане
3. Външно съзастраховане
При общото застрахования подписва общ застрахователен договор с всички съзастрахователи. Ако възникне вреда, той има право да изисква обезщетение от който и да е съзастраховател. Те помежду си са солидарно отговорни за въстановяването на вредите.
При вътрешно се сключва един договор между застрахования и водещия съзастраховател. Обикновено за водещ се избира съзастрахователя с най-голямо участие в сделката. Той определя условията и тарифите които се приемат от останалите. Водещият съзастраховател представлява другите пред застрахованото лице и урежда неговите претенции. При този вид съзастраховане, съзастрахователите НЕ са солидарно отговорни. Вътрешното съзастраховане е наложена практика в страните членки за ЕС.
При външно се подписват отделни застрахователни договори с всеки съзастраховател. Всеки от тях поема част от общата отговорност, която обикновено е процент от застрахователната сума. Тук застрахованото лице трябва да предяви искове за въстановяване на вредите към всеки един от съзастрахователите.

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ГЛ.АС.Д-Р СТОЯН КИРОВ

Лекция по Корпоративни финанси - 14.12

Фактори определящи дивидентната политика
- Растеж и инвестиционни възможности – инвестициите винаги са на първо място и гарантират основната стойност на фирмата. Стойността от изплащането на дивидента е много по-малка от възвращаемостта от правилно проведена инвестиционна политика. За бързоразвиващи се компании е по-добре или да плащат ниски дивиденти или никакъв дивидент
- Рентабилност и печалби
o Дивидентите „следват” печалбите, следователно компании с висока рентабилност са по-склонни да плащат високи дивиденти.
- Нестабилност на печалбите и инвестициите
o Компаниите се стремят да поддържат т.н. стабилна дивидентна политика, т.е. компаниите се стремят да не намалят размера на дивидентите, които изплащат. Намалението на дивидентите се приема като негативен сигнал от инвеститорите, което води до намаление на цената на акциите. Във времето се постига трудно. В благоприятни години за компанията, то се изплащат занижени дивиденти, а в негативни години по-висок дивидент от възможния за конкретната година. Това „изглаждане” на трендовете е предпоставка за стабилна дивидентната политика. Приложимо е за компании с ясен пазар и сравнително леснопрогнозируеми обороти и печалби (нефтени рафинерии). Колкото по-сигурни сме в очакванията си за печалбата, толкова и размера на резерва за изплащане на дивиденти е по-малък. Този „резерв” се прави като печалбата се реинвестира.
- Възможност за отлагане на инвестициите – отлагането на инвестициите е още един способ за поддържане на стабилна дивидентна политика
- Информационна асиметрия
o Роля оказва големината на компанията, позната ли е на инвеститорите или не (погледни вътрешни и външни средства за финансиране)
o При малки компании, с висока информационна асиметрия за инвеститорите не трябва да плащат дивиденти, а да реинвестират печалбите, докато не се утвърдят на пазара
- Контрол върху мениджмънта
o Произтича от „corporate governance” проблема.
o Изплащането на дивидента е индиректна форма за контролиране на мениджмънта. При изплащане на дивидент, остават по-малко свободни парични потоци за мениджърите, с които да злоупотребят 
o Когато фирмата плаща голям дивидент, вътрешните ресурси намаляват и фирмите се принуждават да търсят средства „отвън”. Именно външните инвеститори (кредитори) упражняват и контрола върху корпорацията (такива с разпръсната собственост), от който акционерите биха извлекли полза (друг е въпроса дали средствата, които ще се платят за лихви ще компенсират евентуалната злоупотреба на мениджърите)
- Емисионни разходи – не става въпрос за стратегия водена от фирмите, а аргументи свързани с технологията на пазара. Компания, която плаща високи дивиденти, ще трябва да замести изплатените средства с нова емисия акции. Високите емисионни разходи са предпоставка за изплащане на по-ниски дивиденти.
- Ограничителни клаузи (заеми, привилегировани акции, законодателство)

При дивидентите, както и при капиталовата структура оптималните нива са относителни и индивидуални за всяка компания.
Управление на оборотния капитал
Тема 11

Това са решения, които имат ефект в текущата финансова година. Това са ежедневни решения, които се вземат.

Особености на оборотния капитал (работен капитал) – това е краткосрочно инвестирания капитал на компанията
- Какво представлява оборотния капитал?
o Тази част от активите на фирмата, която е инвестирана в текущи активи (Бруто оборотен капитал). Текущите активи са мястото, където оборотния капитал е инвестиран, но той си има свои източници на финансиране, които могат да се видят в пасива
o Източникът на финансиране най-често е от текущите пасиви на компанията. Останалата част от Бруто оборотния капитал идва от дългосрочни източници.
o БОК = Текущи пасиви + Нетен оборотен капитал (частта от оборотния капитал, която се финансира от дългосрочни източници)
- Желателно е НОК да приема положителни стойности. Това означава, че винаги една част от оборотния капитал е финансиран от дългосрочни източници, които дават сигурност и ликвидност на компанията.
- Ако НОК е отрицателен, означава че с част от текущите пасиви сме финансирали дълготрайните активи, което повишава риска многократно.

Движение на оборотния капитал – това движение се „осигурява” от стопанската дейност на фирмата.
- покупка на запаси (ресурси) – тези ресурси не могат да се доставят незабавно и този период трябва да се отчита
- получаване на доставка и издаване на фактура за тях
- с материалните запаси започваме да произвеждаме продукция. Това отнема време и се описва в т.н. срок на поддържане на запасите
- продажба на готова продукция
- срок за събиране на вземанията – при продажба имаме отново разсрочено плащане, но този път фирмата е „доставчик”. Появява се т.н. срок за събиране на вземанията
- получаване на парите

От финансова гледна точка има разминаване между получаване на ресурс и заплащане на ресурс (отсрочено плащане на доставките). През цикъла на стопанския ресурс, оборотния капитал непрекъснато сменя формата си от задължение в началото към събиране в края. Този цикъл се повтаря многократно в рамките на една година – обращаемост на капитала. При всеки един оборот фирмата генерира печалба, което и основния мотив за максимизиране на оборота на капитала (има и горна граница, след която настъпват и негативни ефекти)

Операционен цикъл – движение на целия оборотен капитал с всички негови компоненти. Той обхваща времето от получаване на материалните запаси до заплащането на готовата продукция.
Паричен цикъл – показва движението само на паричните средства. Той изисква по-малко време отколкото операционния цикъл поради отсроченото плащане на доставките. Обхваща периода от момента на плащане на доставките, до момента на получаване на паричен поток.

Управление на оборотния капитал – оборотния капитал освен като обща сума може да се разгледа и като отделни компоненти. Компаниите се интересуват от отделните компоненти, тъй като се управляват по различен начин. Като размер текущите активи трябва да са най-малки, т.е. с възможно най-малка сума да генерираме доходи. (реализиране на 1лв продажби с възможно най-малко активи).
- оптимално равнище на текущите активи
o материални запаси
o вземания
o парични средства
- оптимално финансиране – минимизирането на оборотния капитал не трябва да прекъсва нормалната стопанска дейност на фирмата

Решения при управлението
- Покупка на запаси
o Какво количество да се поръча?
- Плащане на доставчици
o Дали да се вземе заем или да се плати от налични пари?
- Производство на продукт
o Каква технология да се използва?
- Продажба на продукция
o Дали да се продава на кредит и при какви условия?
- Получаване на плащанията
o Как да се съберат вземанията?

Политика относно равнището на текущите активи (определя се съотношението м/у активи и продажби)
- Консервативна политика (политика на високите нива на текущите активи; предпазлива политика)
o Поддържане на големи парични наличности – не се променят общо текущите активи, а отделни компоненти от него
o Големи инвестиции в материални запаси
o Либерална кредитна политика и големи равнища на вземания от клиенти
- Агресивна политика (рестриктивна) политика (политика на ниски нива на текущите активи)
o Поддържане на малки парични наличности
o Малки инвестиции в материални запаси
o Рестриктивна кредитна политика и ниски равнища на вземания от клиенти

При консервативна политика рисковете за фирмата от загуби поради недостиг на текущите активи се намалява. Негатив на консервативната политика е че се намалява рентабилността на компанията поради по-ниска обращаемост. При агресивната политика плюсовете и минусите са противоположни на консервативната политика. Няма идеална рецепта за това какво е оптималното равнище на текущите активи!

Критерий за оптимиране на оборотния капитал е да поддържаме такова количество, че да носят възможно най-малко разходи.
Поддържането на текущите активи е свързано с два типа разходи:
- разходи за поддържане
o алтернативни разходи – инвестираме капитал в един или друг вид текущ актив и пропускаме възможността да го инвестираме някъде другаде. Колкото повече са текущите активи, толкова повече са и алтернативните разходи
o разходи за съхранение – разходи, които плащаме за поддържане на суровините. Колкото повече са текущите активи, толкова повече и разходи за съхранение се плащат.
o Алтернативните разходи и разходите за съхранение се изменят правопропорционално с изменението на текущите активи
- разходи за осигуряване
o разходи за поръчки
o загуби поради липса на резерви
o обратна зависимост между разходите за поръчки и загуби поради липса на резерви и размера на текущите активи

С увеличение на текущите активи разходите за поддържане растат, разходите за осигуряване намалят.

Материалните запаси включват
- суровини и материали
- незавършено производство
- готова продукция
o тези три компонента не са задължителни и тяхната тежест е различна за всяка отделна фирма
o оптималният размер на запасите е този, при който се минимизират общите разходи, свързани с тях

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ГЛ.АС. ДИМИТЪР РАФАИЛОВ

Лекция по Корпоративни финанси - 07.12

Тема 9
Теоретични и практически аспекти
на капиталовата структура
(Четем я сами)

- Модел на Моделиани-Милър
o Ефекта на капиталовата структура при съвършените пазари
o При съвършените пазари капиталовата структура е иревалентна – т.е. тя не влияе върху стойността на фирмата и цената на капитала
o Логиката: стойността идва от доходите от дейността, а не от това как те се разпределят между кредитори и акционери
o Това е базисен модел и следващите теории отчитат пазарните несъвършенства и как влияят на капиталовата структура
o Значими пазарни несъвършенства
 Данъчно облагане
 Кризисни разходи – при фалит на фирма има разходи по оценители, адвокати, съдебни дела и т.н.
 Посреднически разходи – идеалния модел приема, че няма конфликти на интереси, но това не е така на практика. (Повече дълг „дисциплинира” мениджърите
 Асиметрия на информацията

Подход на минималната цена на капитала
- при ниски нива на задлъжнялост, при добавяне на дълг, стойността на фирмата може да се повиши
- това повишение е до определен размер (графики в лекционните му бележки), в който минусите на дълга вземат преимущество. След тази пределна точка, цената на капитала (WACC) започва да расте и стойността на фирмата започва да пада
- взаимовръзката между цената на капитала и стойността на фирмата ни позволява да „гледаме” стойността на фирмата през цената на капитала. Целта е да намерим минималното и значение.

Фактори определящи капиталовата структура
- пример в лекционните му бележки за „Инвестор БГ” и „Петрол” – защо „Инвестор БГ” е с по-ниска задлъжнялост от Петрол
o различна дейност
o по-голям дял на „дребните” акционери – по-голяма разпръсната собственост => диверсификация на собствеността
o данъчно облагане – възможно е в рамките на една страна фирми с различна дейност да плащат различен размер данък (прогресивна система на данъчни задължения). За България по този показател не може да се прави разлика за степента на задлъжнялост на фирмите поради „плоския” данък.
 Инвестор БГ – ниска данъчна ставка, ниска данъчна изгода от дълга => нисък дълг
 Петрол – ниска данъчна ставка, ниска данъчна изгода от дълга => нисък дълг
o Стабилност на продажбите – търсенето на горива е с много по-ниска еластичност;
 Инвестор – новооткриващ се пазар, висока несигурност на търсенето, колебания в продажбите. Висока опасност от неплатежоспособност, високи кризисни разходи; Извод – много ниска задлъжнялост
 Петрол – ниска ценова еластичност на петролните продукти, стабилни продажби. Ниска вероятност от неплатежоспособност, ниски кризисни разходи. Извод => по-висока задлъжнялост в следствие от по-ниския бизнес риск
o Структура на активите – какво е съотношението между материални и нематериални активи. От това зависи отношението на кредиторите – кредиторите са много по-благосклонни към фирми с материални, отколкото към фирми с нематериални активи. Следователно фирми с по-голям дял на материални активи, при равни други условия, ще получат заеми при по-изгодни условия от тези с предимство на нематериалните активи в баланса си.
 Инвестор БГ – изключително нисък дял на материалните активи (около 10%), висока вероятност от субституция на активите, липса на обезпечение по заемите. Извод: много ниска задлъжнялост
 Петрол – висок дял на материалните активи (около 70%), ниска вероятност от субституция на активите, голяма възможност за обезпечение по заемите. Извод: по-висока задлъжнялост
o Мнения на кредиторите (кредитна история на длъжниците)
 Инвестор – фирма с много кратка история, нововъзникващ бизнес, който тепърва ще се утвърждава. По-ограничен достъп до кредитиране. Извод: по-ниска задлъжнялост
 Петрол – фирма с дълга история, стабилен бизнес, отлична репутация, лесен достъп до кредитиране. Извод: по-висока задлъжнялост
o Контрол – от това дали собствениците са диверсифицирани или не зависи и склонността на собствениците да купуват нови емисии от акции.
 Инвестор БГ – по-ниска концентрация на собствеността. Настоящите акционери са по-склонни да закупуват нови акции. Извод: по-ниска задлъжнялост
 Петрол – по-висока концентрация на собствеността. Акционерите предпочитат финансиране със заеми пред покупка на нови акции. Извод: по-висока задлъжнялост
o Финансова гъвкавост и резервен заемен капацитет – финансиране и реализиране на непланирани инвестиции
 Инвестор БГ – Относително висока асиметрия на информацията (нов, високотехнологичен бизнес) за фирмата и големи инвестиционни възможности. Необходимост от голям резервен заемен капацитет и финансова гъвкавост. Извод: ниска задлъжнялост.
 Петрол – относителна ниска асиметрия на информацията за фирмата (утвърден бизнес) и малки инвестиционни възможности. Ниска необходимост от резервен заемен капацитет и финансова гъвкавост. Извод: по-висока задлъжнялост

Тема 10
Дивиденти и дивидентна политика

Дали фирмата плаща високи или ниски дивиденти индиректно показва каква част от печалбата на фирмата се реинвестира. Това влияе директно върху финансирането на компанията..

Какво представляват дивидентите?
- текущ доход за собствениците на компанията
- дивидентите като плащане се определят на остатъчен принцип. Те се получават след изплащане на всички останали дългове на компанията.
- (таблица в лекционните бележки)
- Всяка акция получава равна част от общата сума, разпределена за дивиденти (възможни са изключения – при компании с т.н. различни класове акции)

Активи  Оперативен паричен поток – в рамките на полученият финансов резултат от оперативния паричен поток настъпват следните парични потоци
- плащане на данъци
- плащане на лихви по заеми
- изплащане на дивиденти по привилегировани акции
- реинвестиране на средства
След всички гореизложени плащания, ако има останала сума, то тя именно е размера на дивидента, който се разпределя между акционерите.

Процедура по плащане на дивидентите:
- кой има право да получи дивидент?
o Дивидентите не са постоянно право, следователно дивидента платен за 2009 не може да се плати на собственик, който закупил акции през 2010
- Решението за плащане на дивидент се взема на общо събрание на акционерите
- Дивидент платен през година (Х) се отнася за печалба реализирана през година (Х – 1)
- Освен размера на дивидента, на общото събрание може да се вземе и решение от коя дата да се изплаща той
1) дата на деклариране – дата, на която се взема решение за изплащане на дивидент (за България съвпада с датата на общото събрание)
a. право на дивидент имат всички, които 14 дена след датата на общото събрание са записани в книгата на акционерите
2) дата на записване – записаните в книгата на акционерите към тази дата имат право на дивидент
a. когато се купуват/ продават акции, сделките не могат да се регистрират моментално – технологично време между продажбата на акция на борсата и записването в книгата на акционерите
b. важно е да се изясни в кой период след покупко-продажба на акции ще имаме право на дивидент – принципа е че трябват два работни дни от сключването на сделката до регистрацията в книгата на акционерите (за България) => два работни дни преди датата на записване е последната дата в която ще имаме право на дивидент при покупка на акции на борсовия пазар
c. ексдивидентна дата – първата дата, след която покупката на акция не дава право на дивидент
3) дата на плащане – тази дата трябва да е не по-късно от третия месец след датата на общото събрание
a. най-често инвестиционния посредник, скойто сме закупили дадена акция има грижата да събере вземането

Парични дивиденти
- Видове
o Редовен дивидент – у нас е характерно целия дивидент да се изплати еднократно, но има и страни, в които дивидента да се плаща авансово преди още годината да е изтекла. Най-често това авансово плащане става на тримесечие и се наричат „редовни дивиденти”
o Допълнителен дивидент – когато се плаща редовен дивидент, но компанията отчете по-добри резултати от предвиденото, то в края на годината може да се изплати т.н. „допълнителен дивидент”.
o Специален дивидент – пак се изплаща от непредвидена печалба, но тази печалба е направена в следствие на нетипични за компанията сделки, които не се очаква да се реализират в бъдещ период (спечелено дело, по което получава обезщетение)
o Ликвидационен дивидент – печалби в резултат от продажбата на свободни активи или т продажбата на дъщерни компании.
- Показатели за изплащането на парични дивиденти
o Дивидент на акция DPS=DO/N
o Дивидентна доходност DY=DPS/P
o Коефициент на изплащане DP = DO/NI

Непарични дивиденти – от финансова гледна точка, те нямат никакъв ефект. Това са чисто счетоводни операции.
- дивиденти чрез акции – при този способ няма движение на парите => няма паричен ефект
o към съществуващите акции, акционерите получават нови, без да заплащат сума за тях. Този способ се наблюдава, когато фирмите увеличават основния си капитал, без това да е свързано с плащане от страна на собствениците (запазват се дяловете на акционерите)
o това решение се взема от акционерите на общо събрание
- раздробяване (сплит) на акции
o капитала не се променя, а се намаля номинала на акция, като се увеличава броя емитирани акции

Ефект на непаричните дивиденти върху цената на акциите: цената спада пропорционално на увеличението на броя на акциите

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ГЛ.АС ДИМИТЪР РАФАИЛОВ