(Тема 20) Предмет, метод, източници и система на финансовото право
Предмет и метод на финансовото право
Финансовото право е клон (отрасъл) на правото на Република България - въпрос, по който няма единомислие. Касае се всъщност за съвкупност от правни норми, които регулират специфични правоотношения, инвестни както и финансови правоотношения.
По предмет на правно регулиране, финансовото право урежда специфични отношения, различаващи се от другите клонове на правото. Неговият кръг обхваща обществените отношения, свързани със създаване (акумулиране), рапределение и преразпределение на националния доход (обществен продукт), в резултат на което се натрупват парични средства във фонговете на държавата, известни като финанси.
Очевидно е, че финансовото право има свой предмет, различен от този на конституционното (държавното) право и административното право.
Конституционното (държавното) право урежда обществени отношения, свързани най-общо казано с функционирането на органите на държавната власт, с устройството на държавния апарат, с правомощията на гражданите и др., които произтичат от основния закон на страната - Конституцията.
От друга страна - административното право регулира обществените отношения, свързани с дейността на органите на изпълнително-разпределителната власт. Всичко това показва, че е невъзможно припокриване по предмет на дейност на конституционното (държавното) и административното право с финансовото право. Предметното различие е откроено, поради което не субективните виждания, а обективните предпоставни сочат, че то е самостоятелен клон (отрасъл) на правото.
На второ място, за отграничаване на финасовото право от другите клонове на правото, изключително важно значение има методът на правно регулиране, т.е. дали се касае за равнопоставеност на правните субекти или до императивно-властнически, разпоредителен метод на регулиране на обществените отношения.
Равнопоставеността е иманентна категория на гражданскоправните отношения. При нея всеки правен субект влиза в правни връзки в зависимост от своята воля. Това ще рече, че той е неприложим във финансовото право, тъй като тази материя не може да се регулира на доброволна основа.
Властническото регулиране е основен метод, чрез който се осигурява акумулиране на обществените средства и тяхното разпределение и преразпределение. Вярно е, че в модифициран вид той е приложим и в други правни отрасли (напр. В конституционното (държавното) и административното право), но специфичността на регулираните бществени отношения от финансовото право е коренно различна.
Тук свободната волева изява на правните субекти е изключително ограничена, дори в случаите, когато те са оправомощени да проявят т.нар. “оперативна самостоятелност” при начисляване на данъците си. Това е така защото финансовоправните норми предписват безусловно изпълнение. В тази сфера е недопустимо включването на договори, спогодби, съглашения и други, както имахме възможност да посочим вече.
Източници и система на финансовото право
В зависимост от регулираните обществени отношения, всеки клон на правото има специфични източници. Някои от тях са общи (съдържат основни принципи), а други специфични (относими само към съответния клон на правото).
Общоприето е, че за всеки клон на правото, респ. за финансовото право, основен източник е конституцията на Република България. Като основен закон тя урежда значими обществени отношения, принципни въпроси. Така наприме твърде конкретно са разработени проблемите на бюджета - неговото съставяне, приемане и изпълнение. Единствено компетентен орган приема държавния бюджет е Народното събрание (чл.84, т.2 от Конституцията на Република България), а самото му изготвяне и внасяне в парламента е възложено на Министерския съвет (чл. 87, ал.2 от Конституцията). Общината е на самостоятелен бюджет, което я прави относително самостоятелна при решаване проблемите, възникнали на местно ниво (чл.141 от Конституцията)
Взаимоотношенията между финансовата система и физическите лица е нормативно уредена в чл.60 от Конституцията - гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество, т.е. по отношение на данъкоплатците се прилага една социална справедливост.
В компетенция на президента е вменено правомощие да опрощава несъбираеми държавни вземания (чл. 98, т.12 от Конституцията). В такъв контекст следва да се разглеждат и редица общи принципни положения, които се отнасят до финансовата система, досежно (относно) издаваните актове, влизането им в сила, тяхното тълкуване и др.
По значимост, като източник на финансовото право, на второ място са законите. Известно е, че единствено компетентен орган, който може да приема, изменя, допълва или отменя законите е Народното събрание (чл.84, т.1 от Конституцията). Като източник на финансовото право те не могат да противоречат на Конституцията, а само доразвиват идеите на законодателя, нещо което е посочено изрично в чл.5, ал.1 от Конституцията.
За да бъде източник на финансовото право обаче, трябва да урежда изцяло или отчасти финансови отношения. Във финансовата област действат множество закони (или отделни части от тях), които уреждат такива правоотношения.
Към първите, спедва да се отнасят специалните закони, уреждащи правоотношенията в областта на данъците и тяхното прилагане, на банките и банковото дело, на валутното законодателство и др. - Законът за корпоративното подоходно облагане (Държавен вестник, бр.115 от 1997г.), Законът за държавния вътрешен финансов контрол (ДВ, бр.92 от 10.11.2000г.), Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДВ, бр.105 от 25.12.2005г.), Законът за Българската народна банка (ДВ, бр.46 от 1997г.), Законът за банките (ДВ, бр,52, 1997г.) и др.
Към вторите спадат тези, които не са посветени изцяло на финансовоправна материя, но отделни текстове уреждат такива правоотношения, поради което на това основание са източник на финансово право. Към тази категория следва да се отнесат тези законови актове, които уреждат административно-наказателната отговорност, когато са нарушени съответните закони.
Когато в законите не са регулирани някои конкретни страни на едно финансово правоотношение, се използват възможностите на подзаконовите актове. Те се издават в изпълнение на законите, което означава, че те не бива да противоречат на Конституцията, но и на законите, които уреждат съответната материя,. Тези по-нискоразрядни актове имат задължителна сила за изпълнение и са типични за органите на изпълнително-разпоредителната власт. Така например съгласно чл.114 от Конституцията - “възз основа на изпълнение на законите, Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения...”. Или в случаите, само когато тези актове регулират финансовоправни отношения, са източник на финансовото право, още повече, че съгласно посочената норма законодателят е предвидил министерският съвет да приема с постановления: правилници и наредби, които в някои случаи са източник на финансовото право.
Извън тези подзаконови актове, се издават и редица инструкции от органите на изпълнителната власт и най-вече от Министерството на финансите. Практиката показва, че те са предпочитаните форми. От друга страна Министерството на динансите често прибягва към една изпитана форма - т.нар. “окръжни”. Чрез тях обикновено се решават конкретни въпроси по прилагането на подзаконови актове. Те не са източник на финансово право обаче, тъй като не създават нови правоотношения, а имат тълкувателен характер.
При разглеждане на въпроса за източниците на финансовото право, безспорен интерес представлява - обичаят. Както е известно в нашето законодателствослед 1944г. той е бил игнориран. Единствено намира приложение при тълкуване на договорите по чл.20 от Закона за задълженията и договорите. В съвременното ни законодателство обаче той (обичаят) намира отново прием (вж. напр. Търговският закон). Налице е единомислие, че обичаят може да бъде източник на правото въобще, но възниква въпроса, приложим ли е във всияки правни отрасли, респективно във финансовото право. Именно тук не може да се даде еднозначен отговор, тъй като трябва да се итчита методът на правно регулиране. Във финансовото право използваният метод е единстранно разпоредителен, властнически. Това показва, че финансовото право стои извън обсега на обичая, който е допустим само до онези правни отрасли, които са поставени при условията на равнопоставеност. В областта на финансовите правоотношения обичаят е неприложим.
Присъща на всяка правна наука е стройно изградена система. В това отношение не прави изключение и финансовото право. При него отчасти са уредени процесуалните въпроси, визирани в данъчноосигурителния кодекс, досежно процедурата по отношение на данъчно задължените лица. На това основание, системата на финансовото право е изградена въз основа на теоретико-практическите проблеми на обща и специална част.
В общата част се разглеждат исновните, принципните въпроси, без които е немислимо съществуването изобщо на отделе клон или отрасъл на правото. В нейния кръг са включени предметът, методът, източниците и системите на динансовото право, финансовите правоотношения и др., а в специалната част - практико-приложните проблеми, свързани с упражняващия одит, с място на валутното, застрахователното и спестовното дело, с бюджета и бюджетното право и др.
(Тема 21) Финансови правоотношения. Субекти. Съдържание на финансовите правоотношения
Финансови правоотношения
По своя характер финансовите правоотношения са сложни обществени отношения. За разлика от гражданските правоотношения например те възникват между два правни субекта, от които единия задължително трябва да бъде държавата или оправомощен от нея орган.другите правни субекти могат да бъдат както физически, така и юридически лица.
За да възникне едно правоотношение обаче, това не е достатъчно. Правните субекти са една обективна даденост, без която е невъзможно възникването въобще на правоотношение. Но наред с тяхното наличие са необходими още два задължителни елемента:
1. Правна норма
2. Правопораждащ юридически факт, при наличието на който възникват съответните правни последици.
Трябва да се каже обаче, че е необходимо те да са в една комулативна дейност, т.е. наличието само на единия елемент не е основание за възникване на финансово правоотношение. Така например съществуването на правна норма за плащане на данък върху сградите не е основание за възникване на финансово правоотношение, ако правният субект не е собственик. Аналогичен е случаят с плащане на данък върху наследството, за което съществува правна норма, но наследодателя е жив, наследството не е открито, поради което не се дължат такива данъци, тъй като бъдещият наследник няма основание да встъпи във финансови правоотношения.
Следователно финансово правоотношение в случая не съзникне само тогава, когато правния субект стане собственик или наследодателя почине и се открие наследството, т.е. след настъпване на правопораждащия юридически факт.
Същото се отнася и до втория елемент - правопораждащия юридически факт. Макар и настъпил, не се пораждат съответните правоотношения, ако липсва правна норма.
Правото обаче не се интересува от всички факти на обективната действителност, а само от онези, които предствляват правен интерес, т.е. само онези, които са скрепени с правна норма. В първият случай тези факти са известни в правото като ирелевантни, а във втория - като релевантни
Следователно без правна норма и юридически факт не е възможно да възникне каквото и да било правоотношение - наказателно, гражданско и др., в случая и финансово.
В правната норма е предписано дължимото поведение от правния субект, което го задължава да спазва стриктно законовата разпоредба. В едни случаи юридически факт може да настъпи след предприемането на определени действия, а в други - бездействия, и в трети, мимо човешката воля да се породят финансови правоотношения, при т.нар. юридически събития.
На тази основа юридическите факти могат да възникват от:
- определени юридически действия или бездействия;
- Юридическо събитие, стоящо извън волята и съзнанието на човека.
Така с чл.13 от Закона за данъка върху доавената стойност е разпоредено всяко лице с облагаем оборот надвишаващ 7,5 мил. лева, в срок от 14 дена да се регистрира. Ако търговечът въпреки императивното предписание вместо да направи това (т.е. да действа) той бездейства - неговото поведцение е неправомерно. В случая то е обусловено от личния му интерес, тъй като ако се регистрира по ДДС, трябва да подчини дейността си на друг режим по отношение на плащането на данъци. Това му неправомерно поведение влече след себе си и предвидената административно-наказателна отговорност. На основание чл.46 от Закон за данъка върху добавената стойност - това е глоба в размер от 50 хил. до 350 хил. лв., а при повторност санкцията вече е завишена - от 100 хил. до 500 хил. лв.
Аналогичноследва да бъде поведението на правния субект и при предписано в правната норма бездействие.
На друга плоскост трябва да се разглежда въпросът на възникване на финансово правоотношение при липса на човешка воля при т.нар. юридически събития.при тях макар и да не е налице човешка воля или мимо нея настъпило веднъж юридическото събитие поражда финансово правоотношение. По своя характер юридическите събития са случайни - например при природни бедствия - пожари, наводнение и др. Естествено те са нежелани, но настъпили веднъж, пораждат финансови правоотношения със застрахователните институции. Засегнатият от градушката трябва да направи искане преди застрахователния институт да назначи комисия, която да оцени степента на поражаемост и накрая да плати. Във финансовоправната литература обикновено тези правоотношения са известни като принудителни финансови правоотношения.
Субекти на финансовите правоотношения
Събекти на финансовите правоотношения са както физическите, така и юридическите лица. Субектът по Закона за лицата и семейството е носител на права и задължения. В правото, когато се говори за субекти, се приема, че те имат кокто субективно, така и обективно право.под обективно право се разбира системата от финансовоправни норми, които регулират възникналите, развиващите се и прекратяващите се правоотношения в тази специфична сфера. От друга страна субективното право обезпечава реализиране на правомощията на страните, съдържащи се в обективните правни норми. Например една от страните има правото и задължението да приеме една престация, а другата страна - да даде нещо. При данъчните правоотношения пък тя не получава никаква насрещна престанция.
Това показва, че всеки правен субект има строго определени правомощия, визирани в правната норма, т.е. неговото поведение ще бъде правомерно само ако съблюдава стриктно предписаното му поведение.
В правната доктрина се познати два вида субекти на финансовите правоотношения: активни и пасивни.
Активни са тези, които са оправомощени да получат нещо, една престация, а пасивни - тези които дължат нещо, една престация. На тази основа са активни правни субекти, тъй като тя, респ. те, могат да получават например данъци, такси и др. Но винаги ли е така? Нима държавата не сължи бюджетни средства на бюджетните организации, пенсии на пенсионерите, стипендии на студентите? На тази основа излиза, че и тя може да бъде пасивен правен субект във финансовото правоотношение. В правната доктрина се приема основателно обаче, че дори и в тези случаи тя не става длъжник по смисъла на гражданското право, тъй като не губи качеството си ан орган с властнически правомощия. В случая тя просто изпълнява конституционното си правомощие да разпределя и преразпределя акумулираните средства в държавния бюджет. Или оттук следдва изводът, че доти когато осъществява тези преразпределителни функции, държавата не става длъжник в гражданко-правен смисъл, тъй като тя не се отказва от властническите си правомощия, а само изпълнява една специфична за себеси функция, вменена в Конституцията.
Съдържанието на финансовите правоотношения в сравнение с другите правоотношения и особено в гражданските правоотношения са ясно очертани. Така, докато един дълг в гражданко-правните отношения може да се погаси включително и с натурални измерители, във финансовото право това е недопустимо. Тук дългът може да бъде погасен само с парични средства, включително и когато е налице принудително изпълнение и описаните вещи служат за погасяване на дълга. Но това може да стане само ако те бъдат изнесени и продадени на търг, като частта извън дълга ще бъде продадена на длъжника.
Съзадължиелността е присъщ атрибут на гражданските правоотношения, тъй като в едно облигационно правоотношение всяка страна дължи нещо, дължи една престация. Така купувачът е задължен да плати цената, а продавачът - да предаде вещта. Не така стоят нещата в областта на финансовото право. Тук пасивният правен субект единствено дължи “нещо”, което в случая е плащане на данък, без другата страна - активната страна да е задължена да се ангажира с нещо, т.е. не е налице еквивалентна прецесия. Длъжникът ще получи само писмен документ, че е платил и нищо повече.
понеделник, 30 март 2009 г.
петък, 27 март 2009 г.
Лекция по макроикономика - 25.03
Две допълнителни занятия на 17 Април, 128 зала от 12:15 до 14:00 и на 24 Април, 12:15 до 14:00
Другата седмица няма да има занятия
Промени в наклона на функцията
• при затворена икономика без държавен сектор:
- наклонът на функцията AE=MPC=c
- следователно наклонът нараства, когато:
- нараства МРС
- намалява МРМ – пределна склонност към внос (при отворена икономика)
- намалява данъчната ставка (при наличие на държавен сектор и данъчна функция)
o T=Ta + t.Y
o t – данъчна ставка, Та – автономни данъци (независими от дохода)
Мултипликатор
• дефиниция
- отношението между промяната в дохода ΔY и промяната в автономните разходи, които са породили изменението в дохода
- K=ΔY/ΔA
- Ако се знае величината на мултипликатора в икономиката и първоначалното изменение на автономните разходи, може да се установи с колко ще нарасне БВП
- ΔY=K.ΔA
Изчисляване чрез МРС
• K = 1/(1 – MPC)= 1/MPS
• MPC↓ и K↓, права връзка на зависимост
Видове мултипликатори
• мултипликатори
- на имвестициите Ki
- на автономното потребление Ka
- на износа Кx
- На държавните разходи KG
- на данъците KT
KI= ΔY/ΔI, аналогично и за другите мултипликатори
Как работи мултипликаторът
• прекият ефект – директно увеличаване на БВП със сумата на изменението на съответната автономна величина
• косвен ефект – по линия на междуотрасловите зависимости и връзката доходи-потребление-доходи-потребление... тук роля има МРС
• мултипликаторът винаги е по-голям от единица
инфлацията и мултипликаторът
• инфлацията намалява мултипликатора
•
Другата седмица няма да има занятия
Промени в наклона на функцията
• при затворена икономика без държавен сектор:
- наклонът на функцията AE=MPC=c
- следователно наклонът нараства, когато:
- нараства МРС
- намалява МРМ – пределна склонност към внос (при отворена икономика)
- намалява данъчната ставка (при наличие на държавен сектор и данъчна функция)
o T=Ta + t.Y
o t – данъчна ставка, Та – автономни данъци (независими от дохода)
Мултипликатор
• дефиниция
- отношението между промяната в дохода ΔY и промяната в автономните разходи, които са породили изменението в дохода
- K=ΔY/ΔA
- Ако се знае величината на мултипликатора в икономиката и първоначалното изменение на автономните разходи, може да се установи с колко ще нарасне БВП
- ΔY=K.ΔA
Изчисляване чрез МРС
• K = 1/(1 – MPC)= 1/MPS
• MPC↓ и K↓, права връзка на зависимост
Видове мултипликатори
• мултипликатори
- на имвестициите Ki
- на автономното потребление Ka
- на износа Кx
- На държавните разходи KG
- на данъците KT
KI= ΔY/ΔI, аналогично и за другите мултипликатори
Как работи мултипликаторът
• прекият ефект – директно увеличаване на БВП със сумата на изменението на съответната автономна величина
• косвен ефект – по линия на междуотрасловите зависимости и връзката доходи-потребление-доходи-потребление... тук роля има МРС
• мултипликаторът винаги е по-голям от единица
инфлацията и мултипликаторът
• инфлацията намалява мултипликатора
•
Лекция по право - 26.03
Наказателно отговорни лица
Съгласно чл. 31 от НК, наказателно отговорно е физическото лице навършило предвидената в закона възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление.
Изисквания:
1) физическо лице
2) лицето трябва да е достигнало определена възраст.
- по отношение на този критерий НК разделя лицата на три групи – над 18 годишна възраст, лицата са пълнолетни и носят наказателна отговорност, ако са били вменяеми. От 14 до 18 годи лицата са непълнолетни и във всеки конкретен случай компетентните органи преценяват дали те са могли да разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си.
- Лицата под 14 годишна възраст са малолетни и не носят наказателна отговорност. По отношение на малолетните лица и на непълнолетните, за които е установено че не носят наказателна отговорност, се прилагат възпитателни мерки по закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните
3) вменяемост – НК определя понятието вменяемост по аргумент на противното, т.е. законодателя дава дефиниция на понятието невменяемост. Съгласно чл.33, ал.1 не е наказателно отговорно лицето, което действа в състояние на невменяемост, когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си, т.е. за понятието невменяемост се използват два критерия – медицински и той указва причините, които засягат психиката на лицето. Вторият критерий е юридически, който съдържа два момента – психологически и волеви
- ако се установи че лицето е невменяемо, то не носи наказателна отговорност. По отношение на такива лица се прилагат принудителни медицински мерки, които са регламентирани в НК, но не са наказания
- по аргумент на противното можем да кажем, че физическото лице е вменяемо, когато е в такова състояние, което му позволява да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си
Престъпления против собствеността (18 тема в конспекта)
Престъпленията против собствеността са регламентирани в глава пета от особената част на НК. Те могат да се класифицират в следните групи:
1) престъпно отнемане на вещи
- кражба и грабеж
2) престъпно присвояване
- длъжностно присвояване и обсебване
3) престъпления извършени по специфичен начин
- измама (обикновена, документна, застрахователна) и изнудване (рекет)
4) други престъпления
- вещно укривателство
Престъпно отнемане на вещи
Общото между двете престъпления – кражба и грабеж е че деецът няма фактическа власт върху предмета на престъплението и ги отнема от правоимащите лица.
Кражба
- основният състав на престъплението кражба е регламентиран в чл.194, ал.1 от НК. Състава гласи: който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго, без негово съгласие, с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до 8 години.
- Обект на престъплението кражба се явяват обществените отношения, които са свързани с нормалното упражняване правото на собственост върху движими вещи.
o От обективна страна предмет на престъплението може да бъде чужда движима вещ, върху която субекта на престъплението няма фактическа власт. Съгласно чл.194, ал.2, кражба ще има и тогава когато част от вещта принадлежи на дееца. Съдебната практика приема, че различните видове енергия също се считат за движими вещи, т.е. те също могат да бъдат предмет на кражба.
- до извършване на престъплението, чуждата движима вещ, трябва да се е намирала във владението на друго лице. Изпълнителното деяние се изразява в отнемане на вещта, което може да бъде осъществено само чрез действие като форма на деяние. Тъй като лицето предприема активни движения целящи да прекъснат фактическата власт на правоимащото лице и извършителя да установи своя фактическа власт.
- На последно място от обективната страна е липса на съгласие на владелеца за отнемането на вещта
- Субект на престъплението може да бъде всяко наказателно отговорно лице
o От субективна страна кражбата може да бъде извършена само с пряк умисъл и с намерение за присвояване, което означава че деецът желае да се разпорежда с вещта като със своя
Законодателят е предвидил квалифицирани и привилегировани състави на престъплението кражба. Квалифицираните състави могат да се групират по следните признаци:
1) с оглед предмета на кражбата
- кражба в големи размери
- кражба в особено големи размери и представлява особено тежък случай
o изхожда се от паричната стойност на откраднатото
- когато вещите не са под постоянен надзор
2) с оглед субекта на престъплението
- когато кражбата е извършена от две или повече лица сговорили се предварително за нейното осъществяване
- когато кражбата е извършена от длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение
- когато кражбата е извършена при условията на повторност
- когато кражбата е извършена при условията на опасен рецидив
- според начините, методите и средствата използвани за осъществяване на кражбата
o взломна кражба – такава която е извършена чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот
o когато е използван специален начин
o когато е използвано моторно превозно средство
o когато е използвано техническо средство
o и др.
3) с оглед времето и мястото на извършване на престъплението
- ако престъплението е извършено по време на пожар, наводнение, корабокрушение, катастрофа, война или друго обществено бедствие
- когато кражбата е извършена от гроб на покойник
Привилегировани състави
1) законодателят е предвидил по-леко наказание за маловажни случаи на кражба
2) когато до приключване на съдебното следствие в първоинстанционният съд, отнетите вещи бъдат върнати или заместени
Грабеж
Основният състав на грабеж е регламентиран в чл.198 от НК. Грабежът е сложно съставно престъпление, което обединява признаците на две деяния явяващи се самостоятелни престъпления, но в случая образуват едно сложно деяние. Грабежът включва кражба + принуда.
Обект на престъплението са две групи обществени отношения – обществени отношения свързани с нормалното упражняване правото на собственост върху движими вещи и обществени отношения свързани с възможността всеки човек свободно да определя волята си и съответното на нея поведение.
От обективна страна предмет на престъплението е чужда движима вещ, която деецът отнема чрез упражняването на принуда върху владеещият. Изпълнителното деяние включва два акта – кражба и принуда. Принудата се явява начин, средство за сломяване съпротивата на владелеца. Принудата може да бъде физическа (не трябва да надхвърля лека телесна повреда) или психическа, изразена чрез заплашване. Субект на престъплението може да бъде всяко наказателно отговорно лице.
От субективна страна престъплението се осъществява само чрез пряк умисъл.
Квалифицирани състави на престъплението грабеж
1) с оглед степента на засягане на обекта
- грабеж в големи размери
- когато грабежа е в особено големи размери и дееца е бил въоръжен
2) с оглед използваните форми на принуда
- сила която надхвърля лека телесна повреда
- грабеж придружен със средна или тежка телесна телесна повреда
- грабеж придружен с убийство или опит за убийство
- грабеж придружен с тежка или средна телесна повреда, от които е последвала смърт
3) с оглед особеностите на престъпния деец
- когато грабежа е извършен от две или повече лица, сговорили се предварително да вършат кражби и грабежи
- когато грабежът е извършен при условията на опасен рецидив
Престъпното присвояване на вещи като по-важни състави включва:
- длъжностно присвояване – чл.201 до чл.205
- обсебване – чл.206
- присвояване на загубени вещи – чл.207
- присвояване на съкровище – чл.208
Длъжностното присвояване е регламентирано в чл.201, според който длъжностно лице, което присвои пари, вещи или други ценности, връчени в това му качество или поверени му да ги пази или управлява се наказва за длъжностно присвояване.
Субект на това престъпление е специален, т.е. длъжностно лице. От обективна страна предмет на престъплението са чужди движими вещи. Изпълнителното деяние се изразява в присвояване, което означава противоправно разпореждане с предмета на престъплението от страна на субекта като със свой. От субективна страна, престъплението е възможно да се извърши само с пряк умисъл.
Квалифицирани състави:
1) с оглед особености на субекта
- средства от фондове на европейски съюз
2) ако е извършено от две или повече лица сговорили се предварително
3) опасен рецидив
Основни престъпления против стопанството
Престъпленията против стопанството са регламентирани в глава 6 от особената част на НК. В структурно отношение те могат да се разделят на две основни категории – общи престъпления против стопанството, към която се отнасят две групи: 1) общи стопански престъпления, 2) престъпления против кредиторите. Втората категория е специфични стопански престъпления, към които спадат следните групи:
1) престъпления в отделни стопански отрасли
2) престъпления против паричната и кредитна система
3) престъпления против финансовата, данъчната и осигурителната системи
Родов обект на престъпленията против стопанството са обществените отношения, които осигуряват нормалното функциониране на икономиката в страната. Разликата между общите стопански престъпления и специфичните стопански престъпления е че първата група може да бъде осъществена във всеки един от отраслите на икономиката. Специфичните стопански престъпления са свързани с отделни стопански отрасли.
По-важните състави на общите стопански престъпления са следните:
1) безстопанственост – чл. 219 от НК
2) сключване на неизгодна сделка – чл. 220 от НК
3) стопански подкуп – чл. 224
Съгласно чл. 31 от НК, наказателно отговорно е физическото лице навършило предвидената в закона възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление.
Изисквания:
1) физическо лице
2) лицето трябва да е достигнало определена възраст.
- по отношение на този критерий НК разделя лицата на три групи – над 18 годишна възраст, лицата са пълнолетни и носят наказателна отговорност, ако са били вменяеми. От 14 до 18 годи лицата са непълнолетни и във всеки конкретен случай компетентните органи преценяват дали те са могли да разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си.
- Лицата под 14 годишна възраст са малолетни и не носят наказателна отговорност. По отношение на малолетните лица и на непълнолетните, за които е установено че не носят наказателна отговорност, се прилагат възпитателни мерки по закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните
3) вменяемост – НК определя понятието вменяемост по аргумент на противното, т.е. законодателя дава дефиниция на понятието невменяемост. Съгласно чл.33, ал.1 не е наказателно отговорно лицето, което действа в състояние на невменяемост, когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си, т.е. за понятието невменяемост се използват два критерия – медицински и той указва причините, които засягат психиката на лицето. Вторият критерий е юридически, който съдържа два момента – психологически и волеви
- ако се установи че лицето е невменяемо, то не носи наказателна отговорност. По отношение на такива лица се прилагат принудителни медицински мерки, които са регламентирани в НК, но не са наказания
- по аргумент на противното можем да кажем, че физическото лице е вменяемо, когато е в такова състояние, което му позволява да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си
Престъпления против собствеността (18 тема в конспекта)
Престъпленията против собствеността са регламентирани в глава пета от особената част на НК. Те могат да се класифицират в следните групи:
1) престъпно отнемане на вещи
- кражба и грабеж
2) престъпно присвояване
- длъжностно присвояване и обсебване
3) престъпления извършени по специфичен начин
- измама (обикновена, документна, застрахователна) и изнудване (рекет)
4) други престъпления
- вещно укривателство
Престъпно отнемане на вещи
Общото между двете престъпления – кражба и грабеж е че деецът няма фактическа власт върху предмета на престъплението и ги отнема от правоимащите лица.
Кражба
- основният състав на престъплението кражба е регламентиран в чл.194, ал.1 от НК. Състава гласи: който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго, без негово съгласие, с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до 8 години.
- Обект на престъплението кражба се явяват обществените отношения, които са свързани с нормалното упражняване правото на собственост върху движими вещи.
o От обективна страна предмет на престъплението може да бъде чужда движима вещ, върху която субекта на престъплението няма фактическа власт. Съгласно чл.194, ал.2, кражба ще има и тогава когато част от вещта принадлежи на дееца. Съдебната практика приема, че различните видове енергия също се считат за движими вещи, т.е. те също могат да бъдат предмет на кражба.
- до извършване на престъплението, чуждата движима вещ, трябва да се е намирала във владението на друго лице. Изпълнителното деяние се изразява в отнемане на вещта, което може да бъде осъществено само чрез действие като форма на деяние. Тъй като лицето предприема активни движения целящи да прекъснат фактическата власт на правоимащото лице и извършителя да установи своя фактическа власт.
- На последно място от обективната страна е липса на съгласие на владелеца за отнемането на вещта
- Субект на престъплението може да бъде всяко наказателно отговорно лице
o От субективна страна кражбата може да бъде извършена само с пряк умисъл и с намерение за присвояване, което означава че деецът желае да се разпорежда с вещта като със своя
Законодателят е предвидил квалифицирани и привилегировани състави на престъплението кражба. Квалифицираните състави могат да се групират по следните признаци:
1) с оглед предмета на кражбата
- кражба в големи размери
- кражба в особено големи размери и представлява особено тежък случай
o изхожда се от паричната стойност на откраднатото
- когато вещите не са под постоянен надзор
2) с оглед субекта на престъплението
- когато кражбата е извършена от две или повече лица сговорили се предварително за нейното осъществяване
- когато кражбата е извършена от длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение
- когато кражбата е извършена при условията на повторност
- когато кражбата е извършена при условията на опасен рецидив
- според начините, методите и средствата използвани за осъществяване на кражбата
o взломна кражба – такава която е извършена чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот
o когато е използван специален начин
o когато е използвано моторно превозно средство
o когато е използвано техническо средство
o и др.
3) с оглед времето и мястото на извършване на престъплението
- ако престъплението е извършено по време на пожар, наводнение, корабокрушение, катастрофа, война или друго обществено бедствие
- когато кражбата е извършена от гроб на покойник
Привилегировани състави
1) законодателят е предвидил по-леко наказание за маловажни случаи на кражба
2) когато до приключване на съдебното следствие в първоинстанционният съд, отнетите вещи бъдат върнати или заместени
Грабеж
Основният състав на грабеж е регламентиран в чл.198 от НК. Грабежът е сложно съставно престъпление, което обединява признаците на две деяния явяващи се самостоятелни престъпления, но в случая образуват едно сложно деяние. Грабежът включва кражба + принуда.
Обект на престъплението са две групи обществени отношения – обществени отношения свързани с нормалното упражняване правото на собственост върху движими вещи и обществени отношения свързани с възможността всеки човек свободно да определя волята си и съответното на нея поведение.
От обективна страна предмет на престъплението е чужда движима вещ, която деецът отнема чрез упражняването на принуда върху владеещият. Изпълнителното деяние включва два акта – кражба и принуда. Принудата се явява начин, средство за сломяване съпротивата на владелеца. Принудата може да бъде физическа (не трябва да надхвърля лека телесна повреда) или психическа, изразена чрез заплашване. Субект на престъплението може да бъде всяко наказателно отговорно лице.
От субективна страна престъплението се осъществява само чрез пряк умисъл.
Квалифицирани състави на престъплението грабеж
1) с оглед степента на засягане на обекта
- грабеж в големи размери
- когато грабежа е в особено големи размери и дееца е бил въоръжен
2) с оглед използваните форми на принуда
- сила която надхвърля лека телесна повреда
- грабеж придружен със средна или тежка телесна телесна повреда
- грабеж придружен с убийство или опит за убийство
- грабеж придружен с тежка или средна телесна повреда, от които е последвала смърт
3) с оглед особеностите на престъпния деец
- когато грабежа е извършен от две или повече лица, сговорили се предварително да вършат кражби и грабежи
- когато грабежът е извършен при условията на опасен рецидив
Престъпното присвояване на вещи като по-важни състави включва:
- длъжностно присвояване – чл.201 до чл.205
- обсебване – чл.206
- присвояване на загубени вещи – чл.207
- присвояване на съкровище – чл.208
Длъжностното присвояване е регламентирано в чл.201, според който длъжностно лице, което присвои пари, вещи или други ценности, връчени в това му качество или поверени му да ги пази или управлява се наказва за длъжностно присвояване.
Субект на това престъпление е специален, т.е. длъжностно лице. От обективна страна предмет на престъплението са чужди движими вещи. Изпълнителното деяние се изразява в присвояване, което означава противоправно разпореждане с предмета на престъплението от страна на субекта като със свой. От субективна страна, престъплението е възможно да се извърши само с пряк умисъл.
Квалифицирани състави:
1) с оглед особености на субекта
- средства от фондове на европейски съюз
2) ако е извършено от две или повече лица сговорили се предварително
3) опасен рецидив
Основни престъпления против стопанството
Престъпленията против стопанството са регламентирани в глава 6 от особената част на НК. В структурно отношение те могат да се разделят на две основни категории – общи престъпления против стопанството, към която се отнасят две групи: 1) общи стопански престъпления, 2) престъпления против кредиторите. Втората категория е специфични стопански престъпления, към които спадат следните групи:
1) престъпления в отделни стопански отрасли
2) престъпления против паричната и кредитна система
3) престъпления против финансовата, данъчната и осигурителната системи
Родов обект на престъпленията против стопанството са обществените отношения, които осигуряват нормалното функциониране на икономиката в страната. Разликата между общите стопански престъпления и специфичните стопански престъпления е че първата група може да бъде осъществена във всеки един от отраслите на икономиката. Специфичните стопански престъпления са свързани с отделни стопански отрасли.
По-важните състави на общите стопански престъпления са следните:
1) безстопанственост – чл. 219 от НК
2) сключване на неизгодна сделка – чл. 220 от НК
3) стопански подкуп – чл. 224
Лекция по Икономическа социология - 25.03
7. социологическият подход към личността, разглежда две основни структури на явлението, които се намират в единство и взаимна допълняемост
1) вътрешна структура на личността
- системата от качества, които човекът е формирал в себе си като резултат от акумулиране на съществуващата система на от обществени отношения, в които той живее. Със своето раждане човек заварва такава система, която за него съществува в макро и микро аспект. Макро системата е обществената среда, а микро средата – общностите, в които той реално е включен
- тези качества придават на човека неговата индивидуалност.
- Вътрешната структура включва пет вида личностни качества:
• способностите на човека – те се формират чрез образование и обучение. Чрез своите способности, човек, пряко задоволява своите потребности и интереси в живота.
• Социалното „Аз” – самоидентификацията , която човек си изработва като отражение и оценка за собствените качества спрямо социалната среда (другите форми)
• Ниво на жизнени претенции – събирателния образ на интересите чрез които и заради които ние осъществяваме социалните си връзки. Хората са различни според нивото на своите жизнени претенции. Съществува обективна връзка между жизнените цели, които са проекция на претенциите и нашите способности. Човек не може в целите да надхвърли да своите способности. Мярата между цели и способности в живота се нарича социална зрялост на човека.
• Ценностни ориентации на личността – възпитанието на човека за приемане и утвърждавани в него ценности. Ценностната ориентация е израз на духовната същност на човека. Това е най-хуманното качество на човека
• Нагласите за дейност – психиката на индивида, която го подготвя и съдейства за включването му в съвместни действия с други хора. Нагласите за дейност обясняват защо индивида се включва в обществен живот.
8. Външна структура на личността
- система от социалните роли, които човек осъществява в определен момент от своя живот.
- Основната социална роля на всеки произтича от неговата социална позиция. Заедно с нея в един момент човек осъществява и други социални роли. Чрез социалните си роли, човекът се реализира в обществения живот. Нереализираният човек получава ниска, слаба личностна оценка. Поставя се под въпрос неговата личностна същност/ значимост.
9. социализацията на човека е процес, който включва три етапа:
1) подготовка за социален живот
- възпитание, образование, ...
- и индивида и обществото имат интерес от това и са подготвили съответните механизми - образователна система
2) трудовата кариера на човека
- време на активна личностна реализация. Тя може да се осъществи чрез различни професии, работни места, длъжности, но във всичките и форми участието на човека в обществения живот е свързано с неговия ангажимент към обществения труд
3) етап на следтрудов период
- самата социализация е процес, който протича през целия живот на човека. Определящо явление в този живот е труда, но той не е всичко
10. процесът на социализация изисква от човека включване в социалния живот, което може да стане по два начина
• адаптация
- търсене на средства, начини за приспособяване към общността, в която се включва
- адаптацията има две посоки – материална и социална
o материална – свързана е със социалното пространство което трябва се усвои. Тук човек се ориентира, формира навици, стереотипи за поведение, изгражда норми за оптимални действия
o социална – приобщаване към хората, с които се действа съвместно. Търсене на процеси, способи, с които да се включиш в общността
• интеграция
- начин за включване в реалната система на отношения с други хора. Осъществява се чрез придобиване на позиция и спазване на собствената социална роля. Интегрираният човек е част от цялото на социалната система. Своето отношение към средата, той изразява чрез „ние”.
Тема 5
Социалните структури и институции на обществото
1. обществото е автономна и самостойно развиваща се социална система. Израз на нейната системна същност и стабилност на обществото придават два компонента – социалните структури и институции в това цяло.
- всяко общество има една единствена социологическа структура
- това са петте сфери на човешка дейност
- социалните структури стратифицират обществото, т.е. разделят хората, поставят ги в отношение на неравенство помежду им, като принадлежащи към различни социални групи
- социалните структури и присъствието на техните позиции, позволяват на индивида да заема място в общественото цяло, което му дава възможност за участие във властовите отношения на обществения живот. Колкото по-висока е позицията във социалната структура, толкова по-голяма власт получават хората включени чрез тази позиция в обществения живот.
2. социалната структура е разрез на общественото цяло (вертикал, хоризонтал), чрез което става ясни позициите на социалните групи и отношението между тях по повод властта и зависимостта на хората. Обществените отношения, в своята дълбока същност са отношения на власт и зависимост между хората. Тази власт се реализира чрез явленията социална структура и институции на обществото.
3. елементите на социалната структура се наричат социален слой. В един социален слой се включват хора с еднакъв или близък социален статус.
- разслояването в обществото е резултат от дейностите, които извършват хората и отговорностите които имат чрез техните социални позиции. Разделението на човешките дейности има естествен и обществен произход. Първият е резултат от самоорганизацията на човешкия живот (семейството).
- Резултат от общественото разделение на дейностите са професиите в обществото. Професионалната структура е най-типичната социална структура в обществото.
1) вътрешна структура на личността
- системата от качества, които човекът е формирал в себе си като резултат от акумулиране на съществуващата система на от обществени отношения, в които той живее. Със своето раждане човек заварва такава система, която за него съществува в макро и микро аспект. Макро системата е обществената среда, а микро средата – общностите, в които той реално е включен
- тези качества придават на човека неговата индивидуалност.
- Вътрешната структура включва пет вида личностни качества:
• способностите на човека – те се формират чрез образование и обучение. Чрез своите способности, човек, пряко задоволява своите потребности и интереси в живота.
• Социалното „Аз” – самоидентификацията , която човек си изработва като отражение и оценка за собствените качества спрямо социалната среда (другите форми)
• Ниво на жизнени претенции – събирателния образ на интересите чрез които и заради които ние осъществяваме социалните си връзки. Хората са различни според нивото на своите жизнени претенции. Съществува обективна връзка между жизнените цели, които са проекция на претенциите и нашите способности. Човек не може в целите да надхвърли да своите способности. Мярата между цели и способности в живота се нарича социална зрялост на човека.
• Ценностни ориентации на личността – възпитанието на човека за приемане и утвърждавани в него ценности. Ценностната ориентация е израз на духовната същност на човека. Това е най-хуманното качество на човека
• Нагласите за дейност – психиката на индивида, която го подготвя и съдейства за включването му в съвместни действия с други хора. Нагласите за дейност обясняват защо индивида се включва в обществен живот.
8. Външна структура на личността
- система от социалните роли, които човек осъществява в определен момент от своя живот.
- Основната социална роля на всеки произтича от неговата социална позиция. Заедно с нея в един момент човек осъществява и други социални роли. Чрез социалните си роли, човекът се реализира в обществения живот. Нереализираният човек получава ниска, слаба личностна оценка. Поставя се под въпрос неговата личностна същност/ значимост.
9. социализацията на човека е процес, който включва три етапа:
1) подготовка за социален живот
- възпитание, образование, ...
- и индивида и обществото имат интерес от това и са подготвили съответните механизми - образователна система
2) трудовата кариера на човека
- време на активна личностна реализация. Тя може да се осъществи чрез различни професии, работни места, длъжности, но във всичките и форми участието на човека в обществения живот е свързано с неговия ангажимент към обществения труд
3) етап на следтрудов период
- самата социализация е процес, който протича през целия живот на човека. Определящо явление в този живот е труда, но той не е всичко
10. процесът на социализация изисква от човека включване в социалния живот, което може да стане по два начина
• адаптация
- търсене на средства, начини за приспособяване към общността, в която се включва
- адаптацията има две посоки – материална и социална
o материална – свързана е със социалното пространство което трябва се усвои. Тук човек се ориентира, формира навици, стереотипи за поведение, изгражда норми за оптимални действия
o социална – приобщаване към хората, с които се действа съвместно. Търсене на процеси, способи, с които да се включиш в общността
• интеграция
- начин за включване в реалната система на отношения с други хора. Осъществява се чрез придобиване на позиция и спазване на собствената социална роля. Интегрираният човек е част от цялото на социалната система. Своето отношение към средата, той изразява чрез „ние”.
Тема 5
Социалните структури и институции на обществото
1. обществото е автономна и самостойно развиваща се социална система. Израз на нейната системна същност и стабилност на обществото придават два компонента – социалните структури и институции в това цяло.
- всяко общество има една единствена социологическа структура
- това са петте сфери на човешка дейност
- социалните структури стратифицират обществото, т.е. разделят хората, поставят ги в отношение на неравенство помежду им, като принадлежащи към различни социални групи
- социалните структури и присъствието на техните позиции, позволяват на индивида да заема място в общественото цяло, което му дава възможност за участие във властовите отношения на обществения живот. Колкото по-висока е позицията във социалната структура, толкова по-голяма власт получават хората включени чрез тази позиция в обществения живот.
2. социалната структура е разрез на общественото цяло (вертикал, хоризонтал), чрез което става ясни позициите на социалните групи и отношението между тях по повод властта и зависимостта на хората. Обществените отношения, в своята дълбока същност са отношения на власт и зависимост между хората. Тази власт се реализира чрез явленията социална структура и институции на обществото.
3. елементите на социалната структура се наричат социален слой. В един социален слой се включват хора с еднакъв или близък социален статус.
- разслояването в обществото е резултат от дейностите, които извършват хората и отговорностите които имат чрез техните социални позиции. Разделението на човешките дейности има естествен и обществен произход. Първият е резултат от самоорганизацията на човешкия живот (семейството).
- Резултат от общественото разделение на дейностите са професиите в обществото. Професионалната структура е най-типичната социална структура в обществото.
вторник, 24 март 2009 г.
Лекции по Макроикономика
Тема 6 (Гл.9 уч.)
Определяне на равновесния обем на дохода
в простия кейнсиански модел
План
1. определяне на равновесния обем на дохода (БП)
1.1. подходът продукт- разходи
1.2. подходът спестяване- инвестиции
2. измененията на функцията на съвкупните разходи и размера на дохода
3. мултипликаторът
4. съвкупни разходи и съвкупно търсене
Определяне равновесния обем на дохода
• основни допускания на модела
1. равнището на цените е постоянно
2. лихвеният процент е постоянен
3. БП съвпада с чистия продукт и националния доход
- амортизациите и косвените данъци се пренебрегват
Две допълнителни допускания (в началото)
1. икономиката е затворена
2. не се отчита икономическата роля на правителството, (G=R=T=0)
• по дефиниция Yd= Y – T + R=Y – 0 + 0 = Y
• следва, че: Yd=Y
• забележка
o брутен доход = брутен продукт=Y, са тъждествено равни
Подходът продукт- разходи
• необходимо условие за да бъде икономката в равновесие е съвкупното предлагано количество стоки и услуги, т.е. произведения реален БВП Y, да бъде равно на съвкупното търсено количество стоки и услуги (планираните съвкупни разходи АЕ)
• Y=AE
Неравновесие
При Y
При Y>AE излишно съвкупно предлагане
- стимул за намаляване на производството и следователно на дохода
• разлика – при кейнсианския модел цените са постоянни а промените са в производството
Аналитично определяне на равновесния обем на дохода (важно за изпита)
1. Y=AE
2. AE=C + I = a + c.Y + Ia
Y= (a + Ia) + c.Y
... прехвърляме c.Y от ляво, вадим Y пред скоби и делим на дясната страна
Y= [1/(1 – c)].[a + Ia]
Y= [1/(1 – c)].A Кейнсианско уравнение за определяне на дохода
А – автономни разходи = а + Ia
Ако знаем „А” и „с”, можем да намерим равновесния обем на дохода
Подходът „спестяване- инвестиции”
• условието за макро равновесие е : S=I
Движение на доходите и разходите ( целият доход се потребява) Y=AE=C
Аналитично представяне
• S = I
• S= -a + (1 – c)Yd
• …
• Y=(1/S)A
• Y= [1/(1 – c)]A Кейнсианско уравнение
- !!! от тази тема за изпита се дават задачи, а не теория !!!
Изменения на функцията на съвкупните разходи и размера на дохода
• функцията на съвкупните разходи се изменя при:
- изменение на А
- изменение на наклона и
• ако А нараства, крива АЕ се измества нагоре и Y нараства ( и обратното);
• ако наклонът нараства, крива АЕ става по-стръмна и доходът Y нараства ( и обратното)
Промените в автономните разходи
• кои са елементите на автономните разходи
1. затворената икономика без държавен сектор
A = a + Ia
2. отворена икономика без държавен сектор
A= (a+Ia) + Xa
3. затворена икономика със държавен сектор
А= (а + Ia) + (Ga – c.Ta + c.Ra)
4. Отворена икономика със държавен сектор
A= (a + Ia) + Xa + (Ga – c.T + c.Ra)
• Общ извод
- увеличаването на a, Ia, Xa, Ga, Ra и намаляването на Та води до нарастване на А, оттам крива АЕ се измества нагоре и равновесният Y нараства и обратно.
Определяне на равновесния обем на дохода
в простия кейнсиански модел
План
1. определяне на равновесния обем на дохода (БП)
1.1. подходът продукт- разходи
1.2. подходът спестяване- инвестиции
2. измененията на функцията на съвкупните разходи и размера на дохода
3. мултипликаторът
4. съвкупни разходи и съвкупно търсене
Определяне равновесния обем на дохода
• основни допускания на модела
1. равнището на цените е постоянно
2. лихвеният процент е постоянен
3. БП съвпада с чистия продукт и националния доход
- амортизациите и косвените данъци се пренебрегват
Две допълнителни допускания (в началото)
1. икономиката е затворена
2. не се отчита икономическата роля на правителството, (G=R=T=0)
• по дефиниция Yd= Y – T + R=Y – 0 + 0 = Y
• следва, че: Yd=Y
• забележка
o брутен доход = брутен продукт=Y, са тъждествено равни
Подходът продукт- разходи
• необходимо условие за да бъде икономката в равновесие е съвкупното предлагано количество стоки и услуги, т.е. произведения реален БВП Y, да бъде равно на съвкупното търсено количество стоки и услуги (планираните съвкупни разходи АЕ)
• Y=AE
Неравновесие
При Y
При Y>AE излишно съвкупно предлагане
- стимул за намаляване на производството и следователно на дохода
• разлика – при кейнсианския модел цените са постоянни а промените са в производството
Аналитично определяне на равновесния обем на дохода (важно за изпита)
1. Y=AE
2. AE=C + I = a + c.Y + Ia
Y= (a + Ia) + c.Y
... прехвърляме c.Y от ляво, вадим Y пред скоби и делим на дясната страна
Y= [1/(1 – c)].[a + Ia]
Y= [1/(1 – c)].A Кейнсианско уравнение за определяне на дохода
А – автономни разходи = а + Ia
Ако знаем „А” и „с”, можем да намерим равновесния обем на дохода
Подходът „спестяване- инвестиции”
• условието за макро равновесие е : S=I
Движение на доходите и разходите ( целият доход се потребява) Y=AE=C
Аналитично представяне
• S = I
• S= -a + (1 – c)Yd
• …
• Y=(1/S)A
• Y= [1/(1 – c)]A Кейнсианско уравнение
- !!! от тази тема за изпита се дават задачи, а не теория !!!
Изменения на функцията на съвкупните разходи и размера на дохода
• функцията на съвкупните разходи се изменя при:
- изменение на А
- изменение на наклона и
• ако А нараства, крива АЕ се измества нагоре и Y нараства ( и обратното);
• ако наклонът нараства, крива АЕ става по-стръмна и доходът Y нараства ( и обратното)
Промените в автономните разходи
• кои са елементите на автономните разходи
1. затворената икономика без държавен сектор
A = a + Ia
2. отворена икономика без държавен сектор
A= (a+Ia) + Xa
3. затворена икономика със държавен сектор
А= (а + Ia) + (Ga – c.Ta + c.Ra)
4. Отворена икономика със държавен сектор
A= (a + Ia) + Xa + (Ga – c.T + c.Ra)
• Общ извод
- увеличаването на a, Ia, Xa, Ga, Ra и намаляването на Та води до нарастване на А, оттам крива АЕ се измества нагоре и равновесният Y нараства и обратно.
петък, 20 март 2009 г.
Лекция по право - 19.03
Тема 15
Учение за престъплението. Елементи на престъплението.
Обективна и субективна страна на престъплението. Обстоятелства, които изключват престъпният характер на деянието.
НП е един от публично-правните отрасли и по-специално той е най-репресивният правен отрасъл. Основен източник на този правен отрасъл е наказателния кодекс, който е структуриран в две части – обща и особена. В общата част се съдържат основните принципи и основни понятия – престъпление, стадии, съучастие, системата от наказания и др. В особената част на НК по глави са подредени съставите на отделните престъпления.
Понятието престъпление е законово определено в разпоредбата на чл.9, ал.1. Престъпление е това обществено опасно деяние, действие или бездействие, което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. От това определение могат да бъдат изведени елементите на престъплението, а те са:
1) Деяние
- външно проявен, съзнателен волеви акт на определена човешка личност, извършено под контрола на съзнанието и е насочено към постигането на определена цел
2) Обществена опасност
- определена е в чл.10 от НК, където обществено опасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с конституцията правов ред или други интереси защитени от правото.
3) Вина
- вината представлява субективното, психологическо отношение на дееца към извършеното от него противоправно деяние и към настъпилите обществено опасни последици
- формите на вина са посочени в разпоредбите на чл.11, ал.1 и те са умисъл и непредпазливост.
- Съгласно чл.11, ал.2 деянието е умишлено, когато дееца е съзнавал обществено опасния му характер, предвиждал е неговите обществено опасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. В това определение се съдържат две разновидности на умисъла, а именно пряк (директен) умисъл, в случаите когато деецът иска, желае, пряко се стреми към настъпването на обществено опасните последици. Втората разновидност – евентуален (косвен) умисъл. Характеризира се с това, че дееца допуска, т.е. съгласява се с настъпването на обществено опасните последици по пътя към реализирането на някаква друга цел, която може да бъде правомерна или неправомерна.
- Разпоредбата на чл.11, ал.3 законодателят дава определение за втората форма на вина, като казва че деянието е непредпазливо, когато дееца не е предвиждал настъпването на обществено опасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислел да ги предотврати. Това определение също съдържа две разновидности – небрежност (1та част на определението) и самонадеяност.
- Умисълът като форма на вина има по-голямо значение, тъй като съставите на престъпленията в особената част на НК са умишлени. Непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи. Освен това умисълът има значение по отношение на стадиите в осъществяване на деянието и съучастието като форма на задружна престъпна дейност.
4) Противоправност
- деянието влиза в противоречие със забранителна правна норма.
5) Наказуемост
- за съответното деяние законодателят е предвидил определена по вид и размер санкция
Тези елементи могат да се разделят в две групи- неюридически и юридически ( 4 и 5)
• всички тези елементи трябва да бъдат дадени едновременно за да има престъпление
Състав на престъплението
• съвкупността от признаци от обективната и субективната страна, които характеризират даденото престъпление в нормите на особената част на НК и го различават от останалите престъпления
• съставът на престъплението включва 4 групи признаци:
1) обект
- обществените отношения, които се увреждат или застрашават с конкретното деяние
2) признаци от обективната страна – задължителни и факултативни признаци
- задължителни – изпълнително деяние, престъпен резултат и причинна връзка между тях
- факултативни – време на извършване на деянието, място, начин, средства и др.
3) признаци относно субекта
- субекта на престъплението може да бъде общ или специален
- общият субект се обозначава с термина „който”. това е всяко наказателно отговорно лице
- при специалният субект законодателя изисква то да отговаря на определени допълнителни изисквания, например да е длъжностно лице, военно лице, майка или др.
4) признаци относно субективната страна
- задължителни и факултативни
- задължителни – вина
- факултативни – цели, мотиви, подбуди за извършване на престъплението
Видове състави
1) общ състав
- съдържа минималният брой признаци характеризиращи даденото престъпление
2) квалифициран състав
- съдържа допълнителни признаци, които насочват към по-тежка наказуемост на деянието
3) привилегирован състав
- съдържа допълнителни признаци, които водят към по-лека наказуемост на деянието
Обстоятелства които изключват обществено опасният, противоправен и виновен характер на деянието
1) малозначителност на деянието
- съгласно чл.9, ал.2 не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е обществено опасно или неговата обществена опасност е явно незначителна.
2) чл.12, ал.1 неизбежна обрана
- не е обществено опасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващият се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели
3) задържане на престъпник
4) крайна необходимост
5) оправдан стопански риск
6) случайно деяние
7) грешка
8) изпълнение на противоправна заповед
Стадии в осъществяване на умишленото престъпление
• Стадиите през които преминава умишленото престъпление са приготовление, опит и довършено престъпление
- приготовление е подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление преди да е почнало неговото изпълнение. Приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случаи.
- Опитът е започналото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца обществено опасни последици на това престъпление. В това определение се съдържат двете разновидности на опита – недовършен опит и довършен опит. Опитът се наказва с наказанието предвидено за довършеното престъпление, като се взема предвид степента на осъществяване на намеренията и причините поради които престъплението е останало недовършено
- Довършеното престъпление – лицето се наказва с предвиденото от закона наказание
Стадиите в последователността в която са записани се поглъщат един от друг
Съучастие
- съучастието представлява задружна, умишлена престъпна дейност на две или повече лица, в осъществяването на едно умишлено престъпление
- в НК е възприето тройно деление на съучастниците и те са: подбудител, помагач и извършител
подбудител е този, който умишлено склонява друго лице към извършване на престъпление
помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин. Помагачеството е две разновидности – интелектуално и физическо.
Извършител е този, който участва в самото изпълнително деяние. Ако две или повече лица участват в изпълнителното деяние това се нарича съизвършителство.
- всички съучастници се наказват с наказанието предвидено за извършеното престъпление като съдът взема предвид характера и степента на тяхното участие
Тема 16
Учение за наказанието. Цели на наказанието.
Видове наказания.
Наказанието представлява законово установена мярка на държавна принуда, която се налага от съда на лице признато за виновно в извършване на престъпление и се изразява в определени ограничения и лишения в правата на осъдения.
Целите на наказанието са посочени в чл.36, ал.1 от НК и те могат да се разделят на специална превенция, която е по отношение на осъденото лице. Спрямо него наказанието има за цел той да се поправи и превъзпита и да му се ограничи възможността да върши други престъпления. На второ място – генерална превенция. Тя е насочена към всички останали членове на обществото, спрямо които наказанието има за цел да действа възпитателно и предупредително.
Системата от наказания е регламентирана в чл.37 от НК и включва различни по вид и тежест наказания, чрез които законодателят се стреми да въздейства върху различните престъпни прояви. Наказанията могат да бъдат групирани, като системата започва с най-тежките наказания и се стига до най-лекото.
1) наказания свързани с лишаване от свобода
- обхваща доживотният затвор (който е в две разновидности – с право на замяна и без право на замяна) и лишаването от свобода
2) наказание с комплексен характер – пробация
3) имуществени наказания – глоба и конфискация
4) наказания свързвани с лишаване от права – лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност, лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност, лишаване от право на получени ордени, почетни звания и отличия и лишаване от военно звание
5) наказания с морален характер – обществено порицание
От цялата тази система на наказания, по отношение на непълнолетните лица могат да бъдат наложени само лишаване от свобода, обществено порицание, пробация и лишаване от правото да се упражнява определена професия или дейност.
Доживотният затвор представлява изолиране на осъденото лице в местата за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода до настъпване на естествената му смърт. При наказанието доживотен затвор с право на замяна е предвидена възможност наказанието да бъде заменено с лишаване от свобода за срок от 30 години ако осъденият ефективно е изтърпял не по-малко от 20 години.
Лишаването от свобода е най-масово прилаганото наказани в българската санкционна система. То представлява затваряне/ изолиране на осъденото лице в местата за изтърпяване на наказанието и подчиняването му на предварително установен режим, за определен период от време. Наказанието лишаване от свобода се характеризира с няколко основни елемента и те са: място на изтърпяване, времетраене и режим.
Местата за изтърпяване на наказанието са затвори, поправителни домове (за непълнолетните) и затворнически общежития.
Времетраенето на наказанието лишаване от свобода е от 3 месеца до 20 години и по изключение до 30 години (при замяна на доживотен затвор, при множество от престъпления, когато това е предвидено в особената част на НК за особено тежки и умишлени престъпления)
Режимът при който се изпълнява наказанието може да бъде лек, общ, строг, усилено строг и специален. Първоначалният режим се определя от съда с присъдата. Той може да бъде заменян с по-лек или по-тежък в зависимост от поведението на лицето. Лишаването от свобода се съпровожда с подходящ, съответно заплатен обществено полезен труд, като 2 дни положен труд се зачитат за 3 дни изтърпяно наказание.
Пробация. Представлява съвкупност от мерки за контрол и въздействие без лишаване от свобода, които могат да бъдат налагани заедно или поотделно. Пробационните мерки са: задължителна регистрация по настоящ адрес, задължителни периодични срещи с пробационен служител, ограничения в свободното придвижване, включване в квалификационни курсове или програми за обществено въздействие, поправителен труд без лишаване от свобода и безвъзмезден труд в полза на обществото.
Имуществени санкции – глоба и конфискация. Глобата се изразява в създаването на парично задължение на осъденото лице към държавата. Конфискацията представлява принудително безвъзмездно отчуждаване на принадлежащото на виновния имущество, на част от него или на конкретно определени вещи.
Учение за престъплението. Елементи на престъплението.
Обективна и субективна страна на престъплението. Обстоятелства, които изключват престъпният характер на деянието.
НП е един от публично-правните отрасли и по-специално той е най-репресивният правен отрасъл. Основен източник на този правен отрасъл е наказателния кодекс, който е структуриран в две части – обща и особена. В общата част се съдържат основните принципи и основни понятия – престъпление, стадии, съучастие, системата от наказания и др. В особената част на НК по глави са подредени съставите на отделните престъпления.
Понятието престъпление е законово определено в разпоредбата на чл.9, ал.1. Престъпление е това обществено опасно деяние, действие или бездействие, което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. От това определение могат да бъдат изведени елементите на престъплението, а те са:
1) Деяние
- външно проявен, съзнателен волеви акт на определена човешка личност, извършено под контрола на съзнанието и е насочено към постигането на определена цел
2) Обществена опасност
- определена е в чл.10 от НК, където обществено опасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с конституцията правов ред или други интереси защитени от правото.
3) Вина
- вината представлява субективното, психологическо отношение на дееца към извършеното от него противоправно деяние и към настъпилите обществено опасни последици
- формите на вина са посочени в разпоредбите на чл.11, ал.1 и те са умисъл и непредпазливост.
- Съгласно чл.11, ал.2 деянието е умишлено, когато дееца е съзнавал обществено опасния му характер, предвиждал е неговите обществено опасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. В това определение се съдържат две разновидности на умисъла, а именно пряк (директен) умисъл, в случаите когато деецът иска, желае, пряко се стреми към настъпването на обществено опасните последици. Втората разновидност – евентуален (косвен) умисъл. Характеризира се с това, че дееца допуска, т.е. съгласява се с настъпването на обществено опасните последици по пътя към реализирането на някаква друга цел, която може да бъде правомерна или неправомерна.
- Разпоредбата на чл.11, ал.3 законодателят дава определение за втората форма на вина, като казва че деянието е непредпазливо, когато дееца не е предвиждал настъпването на обществено опасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислел да ги предотврати. Това определение също съдържа две разновидности – небрежност (1та част на определението) и самонадеяност.
- Умисълът като форма на вина има по-голямо значение, тъй като съставите на престъпленията в особената част на НК са умишлени. Непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи. Освен това умисълът има значение по отношение на стадиите в осъществяване на деянието и съучастието като форма на задружна престъпна дейност.
4) Противоправност
- деянието влиза в противоречие със забранителна правна норма.
5) Наказуемост
- за съответното деяние законодателят е предвидил определена по вид и размер санкция
Тези елементи могат да се разделят в две групи- неюридически и юридически ( 4 и 5)
• всички тези елементи трябва да бъдат дадени едновременно за да има престъпление
Състав на престъплението
• съвкупността от признаци от обективната и субективната страна, които характеризират даденото престъпление в нормите на особената част на НК и го различават от останалите престъпления
• съставът на престъплението включва 4 групи признаци:
1) обект
- обществените отношения, които се увреждат или застрашават с конкретното деяние
2) признаци от обективната страна – задължителни и факултативни признаци
- задължителни – изпълнително деяние, престъпен резултат и причинна връзка между тях
- факултативни – време на извършване на деянието, място, начин, средства и др.
3) признаци относно субекта
- субекта на престъплението може да бъде общ или специален
- общият субект се обозначава с термина „който”. това е всяко наказателно отговорно лице
- при специалният субект законодателя изисква то да отговаря на определени допълнителни изисквания, например да е длъжностно лице, военно лице, майка или др.
4) признаци относно субективната страна
- задължителни и факултативни
- задължителни – вина
- факултативни – цели, мотиви, подбуди за извършване на престъплението
Видове състави
1) общ състав
- съдържа минималният брой признаци характеризиращи даденото престъпление
2) квалифициран състав
- съдържа допълнителни признаци, които насочват към по-тежка наказуемост на деянието
3) привилегирован състав
- съдържа допълнителни признаци, които водят към по-лека наказуемост на деянието
Обстоятелства които изключват обществено опасният, противоправен и виновен характер на деянието
1) малозначителност на деянието
- съгласно чл.9, ал.2 не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е обществено опасно или неговата обществена опасност е явно незначителна.
2) чл.12, ал.1 неизбежна обрана
- не е обществено опасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващият се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели
3) задържане на престъпник
4) крайна необходимост
5) оправдан стопански риск
6) случайно деяние
7) грешка
8) изпълнение на противоправна заповед
Стадии в осъществяване на умишленото престъпление
• Стадиите през които преминава умишленото престъпление са приготовление, опит и довършено престъпление
- приготовление е подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление преди да е почнало неговото изпълнение. Приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случаи.
- Опитът е започналото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца обществено опасни последици на това престъпление. В това определение се съдържат двете разновидности на опита – недовършен опит и довършен опит. Опитът се наказва с наказанието предвидено за довършеното престъпление, като се взема предвид степента на осъществяване на намеренията и причините поради които престъплението е останало недовършено
- Довършеното престъпление – лицето се наказва с предвиденото от закона наказание
Стадиите в последователността в която са записани се поглъщат един от друг
Съучастие
- съучастието представлява задружна, умишлена престъпна дейност на две или повече лица, в осъществяването на едно умишлено престъпление
- в НК е възприето тройно деление на съучастниците и те са: подбудител, помагач и извършител
подбудител е този, който умишлено склонява друго лице към извършване на престъпление
помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин. Помагачеството е две разновидности – интелектуално и физическо.
Извършител е този, който участва в самото изпълнително деяние. Ако две или повече лица участват в изпълнителното деяние това се нарича съизвършителство.
- всички съучастници се наказват с наказанието предвидено за извършеното престъпление като съдът взема предвид характера и степента на тяхното участие
Тема 16
Учение за наказанието. Цели на наказанието.
Видове наказания.
Наказанието представлява законово установена мярка на държавна принуда, която се налага от съда на лице признато за виновно в извършване на престъпление и се изразява в определени ограничения и лишения в правата на осъдения.
Целите на наказанието са посочени в чл.36, ал.1 от НК и те могат да се разделят на специална превенция, която е по отношение на осъденото лице. Спрямо него наказанието има за цел той да се поправи и превъзпита и да му се ограничи възможността да върши други престъпления. На второ място – генерална превенция. Тя е насочена към всички останали членове на обществото, спрямо които наказанието има за цел да действа възпитателно и предупредително.
Системата от наказания е регламентирана в чл.37 от НК и включва различни по вид и тежест наказания, чрез които законодателят се стреми да въздейства върху различните престъпни прояви. Наказанията могат да бъдат групирани, като системата започва с най-тежките наказания и се стига до най-лекото.
1) наказания свързани с лишаване от свобода
- обхваща доживотният затвор (който е в две разновидности – с право на замяна и без право на замяна) и лишаването от свобода
2) наказание с комплексен характер – пробация
3) имуществени наказания – глоба и конфискация
4) наказания свързвани с лишаване от права – лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност, лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност, лишаване от право на получени ордени, почетни звания и отличия и лишаване от военно звание
5) наказания с морален характер – обществено порицание
От цялата тази система на наказания, по отношение на непълнолетните лица могат да бъдат наложени само лишаване от свобода, обществено порицание, пробация и лишаване от правото да се упражнява определена професия или дейност.
Доживотният затвор представлява изолиране на осъденото лице в местата за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода до настъпване на естествената му смърт. При наказанието доживотен затвор с право на замяна е предвидена възможност наказанието да бъде заменено с лишаване от свобода за срок от 30 години ако осъденият ефективно е изтърпял не по-малко от 20 години.
Лишаването от свобода е най-масово прилаганото наказани в българската санкционна система. То представлява затваряне/ изолиране на осъденото лице в местата за изтърпяване на наказанието и подчиняването му на предварително установен режим, за определен период от време. Наказанието лишаване от свобода се характеризира с няколко основни елемента и те са: място на изтърпяване, времетраене и режим.
Местата за изтърпяване на наказанието са затвори, поправителни домове (за непълнолетните) и затворнически общежития.
Времетраенето на наказанието лишаване от свобода е от 3 месеца до 20 години и по изключение до 30 години (при замяна на доживотен затвор, при множество от престъпления, когато това е предвидено в особената част на НК за особено тежки и умишлени престъпления)
Режимът при който се изпълнява наказанието може да бъде лек, общ, строг, усилено строг и специален. Първоначалният режим се определя от съда с присъдата. Той може да бъде заменян с по-лек или по-тежък в зависимост от поведението на лицето. Лишаването от свобода се съпровожда с подходящ, съответно заплатен обществено полезен труд, като 2 дни положен труд се зачитат за 3 дни изтърпяно наказание.
Пробация. Представлява съвкупност от мерки за контрол и въздействие без лишаване от свобода, които могат да бъдат налагани заедно или поотделно. Пробационните мерки са: задължителна регистрация по настоящ адрес, задължителни периодични срещи с пробационен служител, ограничения в свободното придвижване, включване в квалификационни курсове или програми за обществено въздействие, поправителен труд без лишаване от свобода и безвъзмезден труд в полза на обществото.
Имуществени санкции – глоба и конфискация. Глобата се изразява в създаването на парично задължение на осъденото лице към държавата. Конфискацията представлява принудително безвъзмездно отчуждаване на принадлежащото на виновния имущество, на част от него или на конкретно определени вещи.
сряда, 18 март 2009 г.
Лекция по Икономическа социология - 18.03
6. обществото е система от отношения между хората и дейностите, които са ги породили в съвместният им живот.
- обществото е една от формите за съвместен живот, възникнала исторически. Съществували са предобществени форми за обществен живот.
7. формите, чрез които съществува обществения начин на живот са две – функциониране и развитие
- това са процеси
- функционирането създава стабилността и резултатността на системата;
- функционирането на обществото става чрез дейности. По този начин се задоволяват редица изисквания на хората. Разчита се на интегративните процеси и техните продукти
- развитието е процесът на промени, резултат от натрупване на нови качества и създаване на условия за тяхното реализиране
- между двата процеса съществува силна връзка, като развитието изисква функциониране. Функционирането се проявява в развитието. Развитието изисква функциониране.
8. в опита да бъде разбрано обществото, социологията разработва неговият теоретичен модел. В основата на този модел се поставят потребностите на хората. Човек има пет типа потребности:
- потребности от материални блага
- потребности от духовни блага
- потребности от био-социални блага
- потребности от социални връзки
- потребности от регулиране на социалните връзки
o първото и второто пряко засягат индивида
• дейности, чрез които се задоволяват тези потребности
- съвкупността от действия за задоволяване на материалните потребности, социологията дефинира като материално производство (сфера на материален живот на хората)
- духовните потребности изискват духовно производство
- био-социално производство
- комуникация
- управление
o тези пет сфери на човешка дейност представляват елементите на социологическата структура на обществото като система. Тази структура е социологическа защото включва разнородни елементи и обективно изисква взаимодействие между тях.
• всяка от тези сфери на дейност включва относително обособени явления, процеси на обществения живот.
- Материалното производство са икономиката, финансите и др.
- Духовно производство – култура, наука, религия, морал
- Био-социално производство – образование, спорт, бит, здравеопазване, онова което създава човека като ресурс за био-производство
- Комуникация – транспорт, език
- Управление – държава, управление, политика, право
9. социологическото взаимодействие е закономерна връзка между елементите на обществения живот (сферите на дейност). Това взаимодействие се осъществява чрез обменът на продукти осъществяван между тези елементи. Този процес позволява обществото да се самоуправлява, саморазвива; в този смисъл, обществото е автономна форма за социален живот.
10. резултатът от взаимодействието в системата се определя като социален ефект. Той представя степента на удовлетворяване на човешките потребности чрез дейностите, които хората осъществяват. Всеки от елементите в това цяло и явленията включени в тях, съществуват за да обслужват взаимодействието.
Тема 4
Личността като обект на социологията
1. изучавайки човешкият фактор в общественият живот, социологията работи с три понятия:
- човек – типологично понятие; то помага да се разбере човешкият вид като жива материя. Теоретично човекът е единство на две съставки – биологична и социална. Първата е резултат от неговата природна същност. Социалната същност на човека е резултат от съществуването му в социална среда. Това е качествената разлика с другите живи видове. С понятието човек ние показваме общото между нас. Социологическото в изучаването на явлението човек са две неща – начинът му на живот и качеството на живот. Според начина на живот ние се разделяме като общества.
- Индивид – това е видово понятие за социологията; индивид е понятие с което се представят качества налични в част от хората. Чрез това понятие представяме особеното, специфичното, различаващото ни от другите хора. Чрез понятието човек се подхожда теоретично към тази реалност, а чрез понятието индивид – емпирично, т.е. интересува ни конкретният човек, фактите за неговата същност
- Личност – явление, представящо проникването, присъствието на социалната среда на обществените отношения в човека. Този процес се нарича акумулиране на обществената действителност в индивида и неговата подготовка за включване в тази система. Личността е социално явление съществуващо закономерно, т.е. ако човекът е психически и физически здрав формира определени социални качества. Всеки човек в някаква степен се формира като личност.
2. съществуват два възгледа, които обясняват връзката индивид социална среда:
1) индивидуализъм
- определящият елемент на взаимодействие е индивидът. Доминира субективната представа за света около нас. Активният фактор за присъствие в средата са собствените интереси, ценности и жизнени цели. Обществото се разбира като резултат, следствие от социална договореност между хората
2) колизъм
- възглед, при който определящата страна на взаимодействието е социалната среда. Тя формира правила, норми за взаимодействието и налага тези продукти спрямо всеки индивид
- според колизма обществото е обективна реалност, с която всеки индивид трябва да се съобразява. Причините са две – човекът е продукт на средата в която живее и освен право да се формира, да потребява, има задължения и отговорности към тази среда; човек може да се реализира само в социална среда
3. процесът на формиране и реализация на човека се нарича социализация. Той представя появата и потреблението на човешката личност в обществото. Това е процес характерен за целия живот на човека. Този процес като част от нашето битие се нарича социализация. Процесът е обективен по своята същност, защото е израз на наши потребности (най-висша от които е реализацията). Процесът има и субективна страна, защото се определя от интересите, ценностите и целите на всеки.
- обществото е една от формите за съвместен живот, възникнала исторически. Съществували са предобществени форми за обществен живот.
7. формите, чрез които съществува обществения начин на живот са две – функциониране и развитие
- това са процеси
- функционирането създава стабилността и резултатността на системата;
- функционирането на обществото става чрез дейности. По този начин се задоволяват редица изисквания на хората. Разчита се на интегративните процеси и техните продукти
- развитието е процесът на промени, резултат от натрупване на нови качества и създаване на условия за тяхното реализиране
- между двата процеса съществува силна връзка, като развитието изисква функциониране. Функционирането се проявява в развитието. Развитието изисква функциониране.
8. в опита да бъде разбрано обществото, социологията разработва неговият теоретичен модел. В основата на този модел се поставят потребностите на хората. Човек има пет типа потребности:
- потребности от материални блага
- потребности от духовни блага
- потребности от био-социални блага
- потребности от социални връзки
- потребности от регулиране на социалните връзки
o първото и второто пряко засягат индивида
• дейности, чрез които се задоволяват тези потребности
- съвкупността от действия за задоволяване на материалните потребности, социологията дефинира като материално производство (сфера на материален живот на хората)
- духовните потребности изискват духовно производство
- био-социално производство
- комуникация
- управление
o тези пет сфери на човешка дейност представляват елементите на социологическата структура на обществото като система. Тази структура е социологическа защото включва разнородни елементи и обективно изисква взаимодействие между тях.
• всяка от тези сфери на дейност включва относително обособени явления, процеси на обществения живот.
- Материалното производство са икономиката, финансите и др.
- Духовно производство – култура, наука, религия, морал
- Био-социално производство – образование, спорт, бит, здравеопазване, онова което създава човека като ресурс за био-производство
- Комуникация – транспорт, език
- Управление – държава, управление, политика, право
9. социологическото взаимодействие е закономерна връзка между елементите на обществения живот (сферите на дейност). Това взаимодействие се осъществява чрез обменът на продукти осъществяван между тези елементи. Този процес позволява обществото да се самоуправлява, саморазвива; в този смисъл, обществото е автономна форма за социален живот.
10. резултатът от взаимодействието в системата се определя като социален ефект. Той представя степента на удовлетворяване на човешките потребности чрез дейностите, които хората осъществяват. Всеки от елементите в това цяло и явленията включени в тях, съществуват за да обслужват взаимодействието.
Тема 4
Личността като обект на социологията
1. изучавайки човешкият фактор в общественият живот, социологията работи с три понятия:
- човек – типологично понятие; то помага да се разбере човешкият вид като жива материя. Теоретично човекът е единство на две съставки – биологична и социална. Първата е резултат от неговата природна същност. Социалната същност на човека е резултат от съществуването му в социална среда. Това е качествената разлика с другите живи видове. С понятието човек ние показваме общото между нас. Социологическото в изучаването на явлението човек са две неща – начинът му на живот и качеството на живот. Според начина на живот ние се разделяме като общества.
- Индивид – това е видово понятие за социологията; индивид е понятие с което се представят качества налични в част от хората. Чрез това понятие представяме особеното, специфичното, различаващото ни от другите хора. Чрез понятието човек се подхожда теоретично към тази реалност, а чрез понятието индивид – емпирично, т.е. интересува ни конкретният човек, фактите за неговата същност
- Личност – явление, представящо проникването, присъствието на социалната среда на обществените отношения в човека. Този процес се нарича акумулиране на обществената действителност в индивида и неговата подготовка за включване в тази система. Личността е социално явление съществуващо закономерно, т.е. ако човекът е психически и физически здрав формира определени социални качества. Всеки човек в някаква степен се формира като личност.
2. съществуват два възгледа, които обясняват връзката индивид социална среда:
1) индивидуализъм
- определящият елемент на взаимодействие е индивидът. Доминира субективната представа за света около нас. Активният фактор за присъствие в средата са собствените интереси, ценности и жизнени цели. Обществото се разбира като резултат, следствие от социална договореност между хората
2) колизъм
- възглед, при който определящата страна на взаимодействието е социалната среда. Тя формира правила, норми за взаимодействието и налага тези продукти спрямо всеки индивид
- според колизма обществото е обективна реалност, с която всеки индивид трябва да се съобразява. Причините са две – човекът е продукт на средата в която живее и освен право да се формира, да потребява, има задължения и отговорности към тази среда; човек може да се реализира само в социална среда
3. процесът на формиране и реализация на човека се нарича социализация. Той представя появата и потреблението на човешката личност в обществото. Това е процес характерен за целия живот на човека. Този процес като част от нашето битие се нарича социализация. Процесът е обективен по своята същност, защото е израз на наши потребности (най-висша от които е реализацията). Процесът има и субективна страна, защото се определя от интересите, ценностите и целите на всеки.
Лекция по макроикономика - 18.03
Фактори изместващи функцията на потребление и спестяване
• в различни посоки
• в една и съща посока
…
• повишаването на лихвения процент ограничава потреблението и измества функцията на потребление надолу. В същото време повишаването на лихвения процент стимулира спестяването при всяко равнище на разполагаемият доход и измества функцията на спестяване нагоре
• намаляването на данъците увеличава разполагаемият доход. Част от това увеличение отива за потребление, а останалата част за спестявания. Така функциите на потребление и спестяване се изместват нагоре
Съвкупна потребителска функция
• за анализ на макроикономическата роля на държавата чрез изменение на данъците и трансферните плащания
• Yd= Y – T + R !!!
• Ако T=R=0 т.е. няма държава, то
• Y= Yd и C= a + c.Y
Функция на инвестициите
• инвестициите са вложения в дълготрайни активи и в стокови запаси
• връзката между инвестициите и факторите от които те зависят се нарича функция на инвестициите и аналитично може да се представи като:
• I=f(Pre, r, D, Y)
- Pre – очаквана чиста печалба
- r – реалният лихвен процент
- D - амортизации
- Y – доход
Инвестиционно търсене
• обратната връзка между реалният лихвен процент (цената) и размерът на планираните инвестиции на бизнес сектора, при равни други условия се нарича инвестиционно търсене.
Изместване на кривата на инвестиционно търсене
• промяната на нелихвените фактори, влияещи върху инвестициите, води до изместване на кривата на инвестиционното търсене. Такива са амортизацията, очакваната печалба и дохода.
Принцип на акселератора
• увеличаването на инвестициите при нарастване на обема на брутния доход е една от важните зависимости в икономическата теория
• тя е известна като принцип на акселератора. I= f(Y)
Инвестиции и доход – връзка
Особености на инвестициите
• най-голяма нестабилност – от всички елементи на съвкупните разходи
Причини:
1) неравномерността на технологичния прогрес
2) динамиката на печалбата
3) променливост на очакванията
Функция на държавните разходи и функция на чистия износ
• държавните разходи – разходи, които се планират в държавния бюджет
• функция на държавните разходи – връзката държавни разходи и БВП (Y)
Функция на чистия износ
• износът (X); вносът (М)
• чист износ NX= X – M
• функция на чистия износ se нарича зависимостта между чистия износ и брутния доход , при равни други условия
• NX= Xa – m.Y
• m – пределна склонност към внос
• Xa – автономен износ
Фактори изместващи функцията на чистия износ
• степента на развитие на международната специализация на дадена страна
• относителните стоки на подобни стоки
• валутният курс
функция на съвкупните разходи
• AE = C + I + G + (X – M)
допускания (ако има затворена частна икономика)
1) X=M=0
2) G=T=R=0
3) I=Ia автономни инвестиции
Следователно:
АЕ= C + I
Но: C= a + c.Yd
Yd= Y – T + R Yd=Y C= a + c.Y
Заместваме:
AE= a + c.Y + Ia или AE= a + Ia + c.Y
Функция на съвкупните разходи – алгебрично
AE= A + c.Y
- Тя показва положителната зависимост между дохода и очакваните съвкупни разходи
- А – наричат се автономни съвкупни разходи (A= a + Ia + други автономни величини)
- с.У – индуцирани съвкупни разходи
- с – наклон на функцията
• в различни посоки
• в една и съща посока
…
• повишаването на лихвения процент ограничава потреблението и измества функцията на потребление надолу. В същото време повишаването на лихвения процент стимулира спестяването при всяко равнище на разполагаемият доход и измества функцията на спестяване нагоре
• намаляването на данъците увеличава разполагаемият доход. Част от това увеличение отива за потребление, а останалата част за спестявания. Така функциите на потребление и спестяване се изместват нагоре
Съвкупна потребителска функция
• за анализ на макроикономическата роля на държавата чрез изменение на данъците и трансферните плащания
• Yd= Y – T + R !!!
• Ако T=R=0 т.е. няма държава, то
• Y= Yd и C= a + c.Y
Функция на инвестициите
• инвестициите са вложения в дълготрайни активи и в стокови запаси
• връзката между инвестициите и факторите от които те зависят се нарича функция на инвестициите и аналитично може да се представи като:
• I=f(Pre, r, D, Y)
- Pre – очаквана чиста печалба
- r – реалният лихвен процент
- D - амортизации
- Y – доход
Инвестиционно търсене
• обратната връзка между реалният лихвен процент (цената) и размерът на планираните инвестиции на бизнес сектора, при равни други условия се нарича инвестиционно търсене.
Изместване на кривата на инвестиционно търсене
• промяната на нелихвените фактори, влияещи върху инвестициите, води до изместване на кривата на инвестиционното търсене. Такива са амортизацията, очакваната печалба и дохода.
Принцип на акселератора
• увеличаването на инвестициите при нарастване на обема на брутния доход е една от важните зависимости в икономическата теория
• тя е известна като принцип на акселератора. I= f(Y)
Инвестиции и доход – връзка
Особености на инвестициите
• най-голяма нестабилност – от всички елементи на съвкупните разходи
Причини:
1) неравномерността на технологичния прогрес
2) динамиката на печалбата
3) променливост на очакванията
Функция на държавните разходи и функция на чистия износ
• държавните разходи – разходи, които се планират в държавния бюджет
• функция на държавните разходи – връзката държавни разходи и БВП (Y)
Функция на чистия износ
• износът (X); вносът (М)
• чист износ NX= X – M
• функция на чистия износ se нарича зависимостта между чистия износ и брутния доход , при равни други условия
• NX= Xa – m.Y
• m – пределна склонност към внос
• Xa – автономен износ
Фактори изместващи функцията на чистия износ
• степента на развитие на международната специализация на дадена страна
• относителните стоки на подобни стоки
• валутният курс
функция на съвкупните разходи
• AE = C + I + G + (X – M)
допускания (ако има затворена частна икономика)
1) X=M=0
2) G=T=R=0
3) I=Ia автономни инвестиции
Следователно:
АЕ= C + I
Но: C= a + c.Yd
Yd= Y – T + R Yd=Y C= a + c.Y
Заместваме:
AE= a + c.Y + Ia или AE= a + Ia + c.Y
Функция на съвкупните разходи – алгебрично
AE= A + c.Y
- Тя показва положителната зависимост между дохода и очакваните съвкупни разходи
- А – наричат се автономни съвкупни разходи (A= a + Ia + други автономни величини)
- с.У – индуцирани съвкупни разходи
- с – наклон на функцията
вторник, 17 март 2009 г.
Лекция по макроикономика - 17.03
Тема 5 (глава 8 от учебника)
Съвкупни разходи
... пропускаме теми от учебника – инфлация и др. ...
План
- елементи на съвкупните разходи
- функция на потреблението и функция на спестяването
- функция на инвестициите
- функция на държавните разходи и функция на чистия износ
- функция на съвкупните разходи
Елементи на съвкупните разходи
Дефиниция
- разходите, които икономическите агенти възнамеряват да направят за покупки на стоки и услуги се наричат съвкупни разходи.
- Основните елементи на съвкупните разходи са потребителските разходи, инвестициите, правителствените разходи и разходите по чистия износ
AE= C + I + G + (X – M)
- разликата между БВП и съвкупните разходи е че съвкупните разходи са разходи които възнамеряваме да направим в бъдеще
три уточнения:
- фактически съвкупни разходи и планирани ( желани, очаквани)
- в кейнсианската теория, планираните съвкупни разходи се разглеждат при дадено(постоянно) равнище на цените
- в зависимост от характера на икономическата система, те биват:
AE = C + I , затворена икономика без G сектор (затворена частна икономика)
AE= C + I + G , затворена икономика с държавен сектор
AE = C + I + X – M , отворена икономика без държавен сектор (отворена частна икономика)
AE= C + I + G + X – M , отворена икономика с държавен сектор
Функция на потреблението и функция на спестяването
Функция на потреблението
- дефиниция – зависимостта между потребителските разходи и разполагаемия доход е известна като функция на потреблението
- тя може да се представи таблично, графично и алгебрично
алгебрично:
- В общ вид:
- C= a + c.Yd
C – планираните разходи за потребление
Yd – разполагаем доход
а – автономно потребление, където автономно наричаме онова потребление, което не зависи от дохода; съществува дори и ако разполагаемия доход е 0;
с – пределна склонност към потребление и представлява математически наклона на потребителската функция
пределната склонност към потребление
- въведена е от Кейнс, означава се с МРС и показва с колко се увеличава потреблението, ако разполагаемият доход нарасне с единица, т.е.
MPC= ΔC/ ΔYd
0<>
Равнище на пречупване на дохода
- онзи размер на дохода, при който целият разполагаем доход се потребява ( S=0 )
- точка N е известна като „точка на пречупване на дохода”. Надясно от тази точка разполагаемият доход е по-голям, а наляво е по-малко от потреблението.
- Жизнен минимум
Функция на спестяването
- функцията на спестяването се нарича положителната връзка между размера ан спестяването и разполагаемият доход
Алгебрично
- S= - a + s.Yd
o C= a + c.Yd
o Yd= C + S
Пределна склонност към спестяване SPS
- тя се дефинира като частта от един допълнителен лев, която се спестява и се изчислява като отношението в между изменението в спестяването към предизвикалото го изменение в разполагаемият доход
- MPS= ΔS/ ΔYd
Други понятия
- средна склонност към потребление
- това е отношението между цялото потребление към целия Yd
- APC= C/ Yd
- средна склонност към спестяване
- това е отношението между цялото спестяване към целия Yd
- APS= S/ Yd
Зависимости
- MPC + MPS = 1
- APS + APC = 1
- MPC <>
- MPC е постоянна величина
- АРС намалява при увеличаване на разполагаемия доход
- всичко дотук за линейна функция
неделя, 15 март 2009 г.
Лекция по философия 1
Философията-духовната култура на човечеството.
1.Що е филосфия?Философия и философстване;как се прави философия?
2.Източници на философията.Ползата от философията,специфика на философското мислене,език и метод.
3.Философския смисъл на човешкия живот.Философията като теоретично осмисляне и проблематизиране на човешкото битие.
1.Философската мисъл се стреми компетентно да разработи всички въпроси,които поставя и разработвайки тези въпроси,човек търси едно общо понятие.
Светогледът е система от знания,убеждения,мисли и представлява необходима част от човешката дейност.Чрез светогледът,човек преодолява допуснатите грешки,постига процес на преосмисляне на своето поведение.
Светогледът е едно многомерно явление.Към светогледа отнасяме и философията,защото знанията,практиката на човека са свързани с мисленето на човека.Животът на хората в обществото носи исторически характер.
Светогледът активно улавя обществените изменения=>формира се в исторически условия=>не е постоянна величина(променят се условията).
Светогледът е интергрално образование – в него влизат обективно жизнено-практични,професионални знания.
От казаното до тук следва,че насочеността на човешките действия се изгражда в/у два основни компонента-знания и ценности.
Светогледът представлява комплексна форма на съзнанието съединяваща най-различните „пластове” на човешкия опит.
В светогледа различно са представени емоционалния и интелектуалния опит на хората.
Светогледът е сложно,протеворечиво единство от знания и ценности,светоразбиране и светоусещане,разумно обоснование и вяра,убеждение и съмнение на обществено значимото и личностното,на творческото и традиционното мислене.
Никога нямаме чисто сетивно познание и разионално познание.
Светоразбиране – 1.житейско-практическо /2.творческо-теоретично(философия)
2.Източници на философия – митове
Религията по своему отразява ценностите на хората.Религията не е философко течение,но предметът на религията съвпада с предмета на философията.Интересуват се от отношенията на човека към този свят,от вселената.
Хегел – в основата и на религията,и на философията стои мисленето.
Различавайки философията и религията не трябва да ги противопоставяме на мисленето.Религията е вяра.
Пръв,който използва философията е Питагор(любомъдрие) 6в,пр.Хр.Пръв нарича себе си философ.
В научен смисъл думата философия е използвана от Платон.
Любомъдрието съвпада със знанието.Знаненито е логическо изведено,то е постижимо.
Раждането на философията е един от културните преврати на Елада.Философията е синоним на зараждащата се теоретическа мисъл.
Кога започва философстването? – с изумлението започва философстването(Аристотел)->преди и сега изумлението потиква хората да философстват.От твърдението на Аристотел възникват следните въпроси:
1.Защо философстваме? –за да направим своя и външния свят познаваем за нас.
2.Как се прави свят във философията? – теорети чно
3.Как се прави философия? – с категории
4.Кой философства? – геният
Философията е публично съзнание;философията е съзнание на глас.Тя е мислене,а мисъл реална имаме тогава,когато е казана с думи.!!!Тя е присъща на човека по всяко време,защото да философстваш значи да мислиш,а мисли само човека!!!
Основни понятия:
1.Светоразбиране – интелектуален опит
2.Светоусещане – сетивни възприятия
.......................................................................................
Специални благодарности на Яна, която ни предостави лекцията.
1.Що е филосфия?Философия и философстване;как се прави философия?
2.Източници на философията.Ползата от философията,специфика на философското мислене,език и метод.
3.Философския смисъл на човешкия живот.Философията като теоретично осмисляне и проблематизиране на човешкото битие.
1.Философската мисъл се стреми компетентно да разработи всички въпроси,които поставя и разработвайки тези въпроси,човек търси едно общо понятие.
Светогледът е система от знания,убеждения,мисли и представлява необходима част от човешката дейност.Чрез светогледът,човек преодолява допуснатите грешки,постига процес на преосмисляне на своето поведение.
Светогледът е едно многомерно явление.Към светогледа отнасяме и философията,защото знанията,практиката на човека са свързани с мисленето на човека.Животът на хората в обществото носи исторически характер.
Светогледът активно улавя обществените изменения=>формира се в исторически условия=>не е постоянна величина(променят се условията).
Светогледът е интергрално образование – в него влизат обективно жизнено-практични,професионални знания.
От казаното до тук следва,че насочеността на човешките действия се изгражда в/у два основни компонента-знания и ценности.
Светогледът представлява комплексна форма на съзнанието съединяваща най-различните „пластове” на човешкия опит.
В светогледа различно са представени емоционалния и интелектуалния опит на хората.
Светогледът е сложно,протеворечиво единство от знания и ценности,светоразбиране и светоусещане,разумно обоснование и вяра,убеждение и съмнение на обществено значимото и личностното,на творческото и традиционното мислене.
Никога нямаме чисто сетивно познание и разионално познание.
Светоразбиране – 1.житейско-практическо /2.творческо-теоретично(философия)
2.Източници на философия – митове
Религията по своему отразява ценностите на хората.Религията не е философко течение,но предметът на религията съвпада с предмета на философията.Интересуват се от отношенията на човека към този свят,от вселената.
Хегел – в основата и на религията,и на философията стои мисленето.
Различавайки философията и религията не трябва да ги противопоставяме на мисленето.Религията е вяра.
Пръв,който използва философията е Питагор(любомъдрие) 6в,пр.Хр.Пръв нарича себе си философ.
В научен смисъл думата философия е използвана от Платон.
Любомъдрието съвпада със знанието.Знаненито е логическо изведено,то е постижимо.
Раждането на философията е един от културните преврати на Елада.Философията е синоним на зараждащата се теоретическа мисъл.
Кога започва философстването? – с изумлението започва философстването(Аристотел)->преди и сега изумлението потиква хората да философстват.От твърдението на Аристотел възникват следните въпроси:
1.Защо философстваме? –за да направим своя и външния свят познаваем за нас.
2.Как се прави свят във философията? – теорети чно
3.Как се прави философия? – с категории
4.Кой философства? – геният
Философията е публично съзнание;философията е съзнание на глас.Тя е мислене,а мисъл реална имаме тогава,когато е казана с думи.!!!Тя е присъща на човека по всяко време,защото да философстваш значи да мислиш,а мисли само човека!!!
Основни понятия:
1.Светоразбиране – интелектуален опит
2.Светоусещане – сетивни възприятия
.......................................................................................
Специални благодарности на Яна, която ни предостави лекцията.
Тема 12
(Тема 12) административни актове - характеристика и видове
Определение за административен акт
Въз основа на своите правомощия административните органи издават съответни актове. Прието е, че едноличните органи издават, а колегиалните приемат своите актове.
Административен акт е волеизявление на орган на публична власт, издадено в упражнение на административна функция и създаващо правни последици, които се налагат на засегнатите лица и при нужда могат да бъдат изпълнени с принуда. Това определение стои в основата на господстващото схващане е нашата правна доктрина, която го доразвива и допълва по сления начин. Административният акт е власрническо волеизявление на орган на държавно управление (или приравнен нему друг орган), издадено въз основа и в рамката на закона, което едностранно предизвиква правни последици в сферата на изпълнително-разпределителната дейност и което при необходимост може да бъде приведено в изпълнение с помощта на държавна принуда. Към това определение проф. Кино Лазаров добавя още два елемента. Първо, че административният акт е юридически акт и второ, че установява подзаконови (вторични0 правни норми.
Белези на административните актове
Административният акт се нарича още акт на държавно управление. По предписание на правната норма административният акт е онзи юридически факт, при наличието на който се предичвиква пряко предвидените от нея правоотношения, права и задължения в областта на административното право, регулиращо обществените отношения, свързани с държавното управление. Административният акт е важна форма на изпълнително-разпоредителната дейност.
Първият белег на административният акт според цитираните по-горе определения е неговият властнически характер. Той е една от формите на административна власт, предоставена от закона на органите на държавно управление, когато осъществяват изпълнително-разпределителната дейност. Тези властнически волеизявления са изцяло подчинени на закона. От това следва, че административният акт е винаги подзаконов акт.
На второ място, той е волеизявление на орган на държавно управление. Такива органи са органите на изпълнителната власт - Министерски съвет, министри, областни управители, кметове на общини.
На трето място, съдържащото се в акта на държавно управление властническо волеизявление едностранно предизвиква юридическите промени, към които е насочено. Тези правоотношения възникват веднага, след извършване на волеизявлението, независимо от съгласието на адресата на административния акт. Съобразно със закона властническо волеизявление на административния орган е юридически акт - то предизвиква и установява предвидените в правната норма правни отношения и свързаните с тях субективни права и задължения. Възможността за принудителна изпълняемост при необходимост е последният съществен белег на административния акт. Ако предписаното с акта поведение на адресата му не бъде изпълнено, администрацията има правната възможност да обезпечи изпълнението на административните задължения с помощта на принудата, при това пряко, без намесата на съда.
Видове административни актове
С голямо практическо значение е класифицирането на административните актове според съсържанието и юридическите им сеойства. Според тази класификация те се подразделят на нормативни и индивидуални.
С нормативните актове се формулират общи правила за поведение и адресатите им са определени по общи белези. С тях се регулират повтарящи се обществени отношения, от тук произтича и възможността за тяхното многократно прилагане. По тези признаци нормативните административни актове приличат на законите, но се отличават ит тях по ирганите, които ги издават и по своя производен (подзаконов) характер.подзаконовите нормативни административни актове се издават от органите на изпълнителната власт. Трзи актове губят изцяло или отчасти сила едновременно с пълното или частичното отменяне на закона, за чието прилагане е изпълнение са издадени.
Нормативните административни актове са например: правилници, наредби, инструкции (чл.7 от Закона за Нормативните Актове). Правилник се издава за прилагане на закон или указ в тяхната цялост, за организацията на сържавни и местни органи или за вътрешния ред на тяхната дейност. Наредба се издава за прилагане на отделни разпоредби или други подразделения на нормативен акт от по-висока степен. С инструкция висшестоящ орган дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение трябва да обезпечи.
Индивидуалните административни актове, за разлика от нормативните, не са свързани с генерализиране и абстрактност на залегналото в тях съдържание и произтичащите от него правни отношения, нито с безличното съществуване на участващите в тези отношения правни субекти. При тях е налице двойно конкретизиране и индивидуализиране на създаваните правни отношения - по посока на субектите, които участват в тях и по предметното им съдържание. При тези актове адресатът е винаги конкретно и персонално обозначен и правоотношението възниква между конкретно посочените в акта субекти - административният орган и лицето, адресат на акта. Индивидуализирано и конкретизирано е и оредметното съдържание на това правоотношение - в акта са точно определени правата и задълженията на двете страни в правоотношението с конкретно посочване на всяка една от тях и съдържанието на дължимите престации. Прекратяването на правоотношението ще стане също по определения в акта начин.
Администартивнопроцесуалният кодекс (АПК) различава три вида административни актове - индивидуални, общи и нормативни административни актове. Ще разгледаме само индивидуалния административен акт, тъй като той е най-често използваната форма, в която се появяват изпълнителната дейност на администрацията.
Нашият законодател дава определение за понятието “индивидуален административен акт” в чл’21 от АПК. Индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, както и отказът да се издаде такъв акт.
Индивидуален административен акт е и волеизявлението, с което се декларират или констатират вече възникнали права и задължения, волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване , упражняване или посягане на права и задължения, както и отказът да се издаде такъв документ. Индивидуален административен акт е и отказът на административен орган да извърши или да се въздържи от определено действие.
Но не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и дездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове.
Индивидуалният административен акт е конкретно волеизявление, насочено спрямо конкретно определен адресат (адресати). Този акт е максимално конкретизиран и по съдържание - разрешава или отказва, забранява или предписва нещо точно определено. С еднократното му прилагане (изпълнение) обикновено действието му се изчерпва напълно.
Индивидуалният административен акт е най-често използваната форма, в която се проявяват изпълнително-разпоредителната дейност. Чрез него се постига прилагането на закона спрямо конкретно съществуващи обществени отношения и се решават многобройни и сложни задачи на държавното управление. Индивидуалният административен акт е посредник между правната норма и конкретното обществено отношение в сферата на държавното управление. Индивидуалните административни актове конкретизират и индивидуализират създадените правни отношения по посока на субектите и по предметно им съдържание. Поради това при тези актове адресатът е винаги конкретно и персонално обозначен. Индивидуални административни актове са например: заповедите, издавани от кметовете на общини и областните управители.
Според друга класификация, административните актове се делят на облагоприятстващи, утежняващи и забранителни в зависимост от правните им последици. Облагоприятстващи административни актове са тези, които създават за адресатите си определени права - например право на строеж. С утежняващите административни актове се възлагат някакви задължения за техните адресати - например данъчнооблагателен акт. Забранителни административни актове са тези, с които се установява определена забрана - например да се минава с превозно средство по дадена улица.
Друго деление на административните актове е на констативни, декларативни и конститутивни. То е сравнително ново и негов разграничителен критерий е насочеността на волеизявлението на административния орган - автор на акта.
С констативните административни актове се констатират (удостоверяват) факти и обстоятелства с правно значение. При тях волеизявлението на административният орган е насочено единствено към констатиране на тези факти или обстоятелства. Типичен пример за това е съставянето на акт за установяване на извършено административно нарушение.
Декларативните административни актове, наречени актове-решения, са свързани с признаване или отричане на факти или обстоятелства, засягащи права и задължения на правните субекти. С тези актове се признава или отрича съществуването на едно право или задължение, възникнало в посочените от закона случаи преди самото издаване на акта. В тези случаи административният орган декларира пораждането, изменението или прекратяването на права и задължения за адресата на акта. Пример за декларативни административни актове са отказът да се издаде разрешение за строеж, заличаване на регострация на моторно превозно средство, определянето на данък или на пенсия и др.
Констативните административни актове (актове-разпореждание) създават за адресатите си занапред права или задължения, които дотогава не са съществували. Тези актове подлежат пряко на изпълнение, което при необходимост може да стане със средствата на административната принуда. Пример за такива актове са заповед за премахване на незаконен строеж, заповед за настаняване в общинско жилище, разрешение за носене на оръжие и др.
Основни изисквания за издаване на административните актове
Основни изисквания, на които трябва да отговаря всеки административен акт са:
1. Компетентност
2. Спазване на установените форми и производства
3. Съобразяване със съдържанието на закона
4. Съобразяване с целта на закона (арг. от чл.146 от АПК)
Административният акт трябва да бъде издаден от онзи орган на администрацията, който притежава необходимата за това компетентност (арг. От чл.4, ал.1 отАПК). Компетентността е дефинирана като властническо правомощие на определени териториални предели и за даден период да издава предвидените актове на държавно управление. Поради това компетентността бива персонална, материална, териториална и повременна.
Материална компетентност означава административният орган да може да издаде даден акт при упражняване на законово регламентираните му правомощия. Той е компетентен да издава актове само в границите на предоставената му в нормативните актове прдметна компетентност, т.е. в кръга на своите властнически правомощия.
Териториалната компетентност изразява пространственото действие на правомощията на органа, отразени в компетентността му. Всеки административен орган има определени териториални (пространствени) предели на правомощията си. Министерският съвет като централен орган на изпълнителната власт има право да приема актове, които имат действие на цялата територия на страната. Местните и регионални органи имат право да издават административни актове само за съответната административно-териториална единица.
Персоналната компетентност се определя и като лична, тъй като е свързана с конкретна длъжност, заемана от определено лице в системата на административния апарат. Тя се нарича още компетентност по степен, защото се отнася до степента, която авторът на акта заема в “стълбата на служебната йерархия”.
Персоналната компетентност не се свежда до индивидуализация на конкретно физическо лице, а до това, дали конкретно физическото лице има качаството на административен орган. Определената от закона персонална компетентност на административния орган означава, че той е правно задължен да упражни това свое право лично, самостоятелно и безпристрастно. Административният орган осъществява производството самостоятелно. По-горестоящ орган не може да изземе за решаване въпрос от компетентността му, освен ако това е предвидено със закон (чл.10, ал.1 от АПК)
Компетентност по време означава, че административният орган може да издава предвидените актове на държавно управление само за даден период. Съгласно чл.138 и чл.139 от Конституцията, както общинският съвет, така и кметът на общината се избират за срок от 4 години, като продължават да изпълняват своите функции до конституирането на новоизбрания общински съвет, респективно - до полагането на клетва от новоизбрания кмет - чл.23, ал.6, чл.38, ал.5 от Закон за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА). В този времеви период общинският съвет, като орган на местното самоуправление и кметът на общината, като орган на местната администрация, притежават т.нар. компетентност по време да изпълняват възложените им със законите на страната сункции (р. 5717-2004-II отд. ВАС).
Предписаната по закона форма на акта е условие за неговата валидност. Като гаранция за законосъобразността на актовете по общо правило законът предвижда административно производство да приключи с постановяване на писмен индивидуален административен акт. Според чл.59, ал.2 от АПК, когато административният акт се издава в писмена форма, трябва да съдържа определени реквизити. Устни административни актове, както и в административни актове, узразени чрез действия или бездействия, се издават само когато това е предварително в закон (чл.59, ал.3 от АПК).
Роля на гаранция за законосъобразността на административните актове играе предвиденото в закона производство за тяхното издаване, оспорване и изпълнение. Производството е съвкупност от процедурни правила и действия, подготвящи издаването на акта. Индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъждат обясненията и възраженията на заинтересованете граждани и организации (чл.35 от АПК). Нещо повече, в производството за издаване на индивидуални административни актове тежестта на доказване е възложена на решаващия орган. Доказателствата се събират служебно от административния орган, освен в предвидените случаи (чл.36. Ал.1 от АПК).
Следващото изискване е съобразяване на акта със съдържанието на закона по същество. Административният акт трябва да бъде съобразен с материалноправните изисквания на правната норма, залегнали в съдържанието на нейната хипотеза. В противен случай актът е засегнат от порока материална незаконосъобразност, която представлява пряко нарушение на материалната законова норма, прилагана от органа при издаването на акта. Ако изобщо не сеъществува нормативно регламентирана компетентност на някакъв орган, то произдасянето на който и да е административен органпо дадения въпрос ще доведе до материална незаконосъобразност на административния акт.
Административни актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона (чл.4, ал.2 от АПК). Съобразяване с целта на закона означава административният акт да преследва предвидената в закона цел и да бъде икономически, социално и политически правилен. Прието е нецелесъобразността да се нарича превратно упражняване на власт.
Понятието за цел при издаване на административните актове може да намери общо приложение, както при пздаване на административни актове в условията на обвързана компетентност така и при оперативна самостоятелност. Все пак при оперативната самостоятелност има най-голяма възможност за свободно усмотрение на административният орган при издаването на съответния акт. Оперативната самостоятелност винаги трябва да има определени рамки, извън които административният орган не може да решава по целесъобразност. А и в рамките на тези права изборът, който административният орган може да направи измежду две или няколко възможни и законосъобразни решения, следва да бъде подчинен на целите зна закона. Обратното - ползването на предоставените правомощия за други, непредвидени в закона цели, би представлявало превратно упражняване на власт.
Недействителност на административните актове
Актовете на администрацията, когато противоречат на закона,са недействителни. Незаконосъобразността (недействителността) на административните актове ще бъде налице винаги, когато не са били спазени някои от посочените по-горе условия за тяхната валидност. Недействителността на тези актове не винаги е еднаква. Тя може да бъде степенувана. Най-честото разграничение, което се прави за порочните актове на администрацията, е разделянето им на нищожни и унищожаеми. Нищожни са онези актове, които поради основни недостатъци, засягащи компетентността на органа, който ги издава, поради формата, в която се издават или съдържанието, което трябва да имат, се дисквалифицират като административни актове. Унищожаеми са актовете, при които, макар и да е налице някакъв порок, той не е така съществен, че още на пръв поглед да възпрепядства административният акт да предизвика каквито и да било правни последици.
Правният режим, който се прилага по отношение на недействителните актове, е различен в завидимост от това дали са нищожни или унищожаеми. Когато е издаден нищожен административен акт, не е необходимо той да бъде отменян с някакъв нов акт - достатъчно е да бъде направена само констатация за неговата нищожност.
Исканията за обявяване на нищожност на административните актове са подсъдни на административните съдилища със седалища в съдебни райони, коио съвпадат със седалищата и съдебните райони на окръжните съдилища.
Съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на предоставените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания. А именно:
1. Липса на компетентност
2. Неспазване на истановената форма
3. Съществено нарушавание на административнопроизводствени правила
4. Противоречие с материалноправни разпоредби
5. Несъответствие с целта на закона (чл. 168, ал.1, вр. Чл.146 от АПК)
Съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това.
Всеки заинтересован може винаги да се позове на нищожността или да поиска от съда да я обяви. Решението, с което оспореният акт е обявен за нищожен, отменен или изменен, има действие по отношение на всички (чл.183 от АПК).
Административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето (чл. 149, ал.5 от АПК). Тази възможност е безсрочна, защото нищожността не може да се санира.
Унищожаемият административен акт, макар и временно, предизвиква визираните в правната норма последици и подлежи на изпълнение от неговите адресати. Затова последиците на унищожаемия акт трябва да бъдат осуетени чрез спиране на неговото действие, чрез неговото отменяне или видоизменяне.
Особено важно е да се разграничат точно нищожните от унищожаемите актове. За всеки административен акт съществува предположение, че е съобразен със закона, това е т.нар. презумция за законност. Правните норми не указват изрични критерии за отграничаването на нищожните от унищожаемите актове. Това е направено от правната доктрина. Нищожен е административен акт, който предписва извършването на едно явно престъпление. Издаденият акт е нищожен, когато липсва орган, който може да издаде административния акт. Например актове издадени от уволнени лица или актове издадени от колегиални органи при липса на кворум. Нищожен акт ще има, когато адресатът, към който е отправен не съществува или обектът, до който се отнася, липсва. Например данъчно облагане на граждани, който е починал. Ще има нищожност на акта, когато при неговото издаване не е била спазена предвидената от закона форма. Например едно наказателно постановление, което не е исдадено в писмена форма.
Дейстивие на административните актове
Действието на административните актове се разглежда като действие във времето, в пространството и спрямо лицата.
Нормативните административни актове поначало действат за неопределено време - до отмяната им, освен ако са издадени за определен срок. Индивидуалните административни актове обикновено действат до времето, необходимо за извършване на тяхното изпълнение и постигане на целта, за която е издаден акта.
Действието на административните актове в пространството зависи от териториалната компетентност на административния орган. Адеминистративните актове на Министерски съвет, като централен орган на изпълнителната власт, поначало действат на територията на цялата страна. Административните актове на общинските кметове и областните управители, като териториални органи на изпълнителната власт, имат действие само в пределите на съответната административно-териториална единица.
Действието по отношение на лицата е различно при нормативните и индивидуалните административни актове, като разликите се изразяват в следното. Нормативният административен акт действа по отношение на неопределен брой лица. Индивидуакният административен акт действа спрямо конкретно определен адресат.
Действието спрямо лицата има и друг аспект. По начало актовете, издадени от административните органи на Република България, имат действие спрямо всички български граждани на територията на страната и спрямо всички юридически лица, които имат седалище в нея. Спрямо чужденците, които пребивават в Република в България или са участници в административно производство пред български орган извън нея, АПК се прилага, доколкото Конституцията и законите не изискват българско гражданство (чл.3 от АПК)
Определение за административен акт
Въз основа на своите правомощия административните органи издават съответни актове. Прието е, че едноличните органи издават, а колегиалните приемат своите актове.
Административен акт е волеизявление на орган на публична власт, издадено в упражнение на административна функция и създаващо правни последици, които се налагат на засегнатите лица и при нужда могат да бъдат изпълнени с принуда. Това определение стои в основата на господстващото схващане е нашата правна доктрина, която го доразвива и допълва по сления начин. Административният акт е власрническо волеизявление на орган на държавно управление (или приравнен нему друг орган), издадено въз основа и в рамката на закона, което едностранно предизвиква правни последици в сферата на изпълнително-разпределителната дейност и което при необходимост може да бъде приведено в изпълнение с помощта на държавна принуда. Към това определение проф. Кино Лазаров добавя още два елемента. Първо, че административният акт е юридически акт и второ, че установява подзаконови (вторични0 правни норми.
Белези на административните актове
Административният акт се нарича още акт на държавно управление. По предписание на правната норма административният акт е онзи юридически факт, при наличието на който се предичвиква пряко предвидените от нея правоотношения, права и задължения в областта на административното право, регулиращо обществените отношения, свързани с държавното управление. Административният акт е важна форма на изпълнително-разпоредителната дейност.
Първият белег на административният акт според цитираните по-горе определения е неговият властнически характер. Той е една от формите на административна власт, предоставена от закона на органите на държавно управление, когато осъществяват изпълнително-разпределителната дейност. Тези властнически волеизявления са изцяло подчинени на закона. От това следва, че административният акт е винаги подзаконов акт.
На второ място, той е волеизявление на орган на държавно управление. Такива органи са органите на изпълнителната власт - Министерски съвет, министри, областни управители, кметове на общини.
На трето място, съдържащото се в акта на държавно управление властническо волеизявление едностранно предизвиква юридическите промени, към които е насочено. Тези правоотношения възникват веднага, след извършване на волеизявлението, независимо от съгласието на адресата на административния акт. Съобразно със закона властническо волеизявление на административния орган е юридически акт - то предизвиква и установява предвидените в правната норма правни отношения и свързаните с тях субективни права и задължения. Възможността за принудителна изпълняемост при необходимост е последният съществен белег на административния акт. Ако предписаното с акта поведение на адресата му не бъде изпълнено, администрацията има правната възможност да обезпечи изпълнението на административните задължения с помощта на принудата, при това пряко, без намесата на съда.
Видове административни актове
С голямо практическо значение е класифицирането на административните актове според съсържанието и юридическите им сеойства. Според тази класификация те се подразделят на нормативни и индивидуални.
С нормативните актове се формулират общи правила за поведение и адресатите им са определени по общи белези. С тях се регулират повтарящи се обществени отношения, от тук произтича и възможността за тяхното многократно прилагане. По тези признаци нормативните административни актове приличат на законите, но се отличават ит тях по ирганите, които ги издават и по своя производен (подзаконов) характер.подзаконовите нормативни административни актове се издават от органите на изпълнителната власт. Трзи актове губят изцяло или отчасти сила едновременно с пълното или частичното отменяне на закона, за чието прилагане е изпълнение са издадени.
Нормативните административни актове са например: правилници, наредби, инструкции (чл.7 от Закона за Нормативните Актове). Правилник се издава за прилагане на закон или указ в тяхната цялост, за организацията на сържавни и местни органи или за вътрешния ред на тяхната дейност. Наредба се издава за прилагане на отделни разпоредби или други подразделения на нормативен акт от по-висока степен. С инструкция висшестоящ орган дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение трябва да обезпечи.
Индивидуалните административни актове, за разлика от нормативните, не са свързани с генерализиране и абстрактност на залегналото в тях съдържание и произтичащите от него правни отношения, нито с безличното съществуване на участващите в тези отношения правни субекти. При тях е налице двойно конкретизиране и индивидуализиране на създаваните правни отношения - по посока на субектите, които участват в тях и по предметното им съдържание. При тези актове адресатът е винаги конкретно и персонално обозначен и правоотношението възниква между конкретно посочените в акта субекти - административният орган и лицето, адресат на акта. Индивидуализирано и конкретизирано е и оредметното съдържание на това правоотношение - в акта са точно определени правата и задълженията на двете страни в правоотношението с конкретно посочване на всяка една от тях и съдържанието на дължимите престации. Прекратяването на правоотношението ще стане също по определения в акта начин.
Администартивнопроцесуалният кодекс (АПК) различава три вида административни актове - индивидуални, общи и нормативни административни актове. Ще разгледаме само индивидуалния административен акт, тъй като той е най-често използваната форма, в която се появяват изпълнителната дейност на администрацията.
Нашият законодател дава определение за понятието “индивидуален административен акт” в чл’21 от АПК. Индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, както и отказът да се издаде такъв акт.
Индивидуален административен акт е и волеизявлението, с което се декларират или констатират вече възникнали права и задължения, волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване , упражняване или посягане на права и задължения, както и отказът да се издаде такъв документ. Индивидуален административен акт е и отказът на административен орган да извърши или да се въздържи от определено действие.
Но не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и дездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове.
Индивидуалният административен акт е конкретно волеизявление, насочено спрямо конкретно определен адресат (адресати). Този акт е максимално конкретизиран и по съдържание - разрешава или отказва, забранява или предписва нещо точно определено. С еднократното му прилагане (изпълнение) обикновено действието му се изчерпва напълно.
Индивидуалният административен акт е най-често използваната форма, в която се проявяват изпълнително-разпоредителната дейност. Чрез него се постига прилагането на закона спрямо конкретно съществуващи обществени отношения и се решават многобройни и сложни задачи на държавното управление. Индивидуалният административен акт е посредник между правната норма и конкретното обществено отношение в сферата на държавното управление. Индивидуалните административни актове конкретизират и индивидуализират създадените правни отношения по посока на субектите и по предметно им съдържание. Поради това при тези актове адресатът е винаги конкретно и персонално обозначен. Индивидуални административни актове са например: заповедите, издавани от кметовете на общини и областните управители.
Според друга класификация, административните актове се делят на облагоприятстващи, утежняващи и забранителни в зависимост от правните им последици. Облагоприятстващи административни актове са тези, които създават за адресатите си определени права - например право на строеж. С утежняващите административни актове се възлагат някакви задължения за техните адресати - например данъчнооблагателен акт. Забранителни административни актове са тези, с които се установява определена забрана - например да се минава с превозно средство по дадена улица.
Друго деление на административните актове е на констативни, декларативни и конститутивни. То е сравнително ново и негов разграничителен критерий е насочеността на волеизявлението на административния орган - автор на акта.
С констативните административни актове се констатират (удостоверяват) факти и обстоятелства с правно значение. При тях волеизявлението на административният орган е насочено единствено към констатиране на тези факти или обстоятелства. Типичен пример за това е съставянето на акт за установяване на извършено административно нарушение.
Декларативните административни актове, наречени актове-решения, са свързани с признаване или отричане на факти или обстоятелства, засягащи права и задължения на правните субекти. С тези актове се признава или отрича съществуването на едно право или задължение, възникнало в посочените от закона случаи преди самото издаване на акта. В тези случаи административният орган декларира пораждането, изменението или прекратяването на права и задължения за адресата на акта. Пример за декларативни административни актове са отказът да се издаде разрешение за строеж, заличаване на регострация на моторно превозно средство, определянето на данък или на пенсия и др.
Констативните административни актове (актове-разпореждание) създават за адресатите си занапред права или задължения, които дотогава не са съществували. Тези актове подлежат пряко на изпълнение, което при необходимост може да стане със средствата на административната принуда. Пример за такива актове са заповед за премахване на незаконен строеж, заповед за настаняване в общинско жилище, разрешение за носене на оръжие и др.
Основни изисквания за издаване на административните актове
Основни изисквания, на които трябва да отговаря всеки административен акт са:
1. Компетентност
2. Спазване на установените форми и производства
3. Съобразяване със съдържанието на закона
4. Съобразяване с целта на закона (арг. от чл.146 от АПК)
Административният акт трябва да бъде издаден от онзи орган на администрацията, който притежава необходимата за това компетентност (арг. От чл.4, ал.1 отАПК). Компетентността е дефинирана като властническо правомощие на определени териториални предели и за даден период да издава предвидените актове на държавно управление. Поради това компетентността бива персонална, материална, териториална и повременна.
Материална компетентност означава административният орган да може да издаде даден акт при упражняване на законово регламентираните му правомощия. Той е компетентен да издава актове само в границите на предоставената му в нормативните актове прдметна компетентност, т.е. в кръга на своите властнически правомощия.
Териториалната компетентност изразява пространственото действие на правомощията на органа, отразени в компетентността му. Всеки административен орган има определени териториални (пространствени) предели на правомощията си. Министерският съвет като централен орган на изпълнителната власт има право да приема актове, които имат действие на цялата територия на страната. Местните и регионални органи имат право да издават административни актове само за съответната административно-териториална единица.
Персоналната компетентност се определя и като лична, тъй като е свързана с конкретна длъжност, заемана от определено лице в системата на административния апарат. Тя се нарича още компетентност по степен, защото се отнася до степента, която авторът на акта заема в “стълбата на служебната йерархия”.
Персоналната компетентност не се свежда до индивидуализация на конкретно физическо лице, а до това, дали конкретно физическото лице има качаството на административен орган. Определената от закона персонална компетентност на административния орган означава, че той е правно задължен да упражни това свое право лично, самостоятелно и безпристрастно. Административният орган осъществява производството самостоятелно. По-горестоящ орган не може да изземе за решаване въпрос от компетентността му, освен ако това е предвидено със закон (чл.10, ал.1 от АПК)
Компетентност по време означава, че административният орган може да издава предвидените актове на държавно управление само за даден период. Съгласно чл.138 и чл.139 от Конституцията, както общинският съвет, така и кметът на общината се избират за срок от 4 години, като продължават да изпълняват своите функции до конституирането на новоизбрания общински съвет, респективно - до полагането на клетва от новоизбрания кмет - чл.23, ал.6, чл.38, ал.5 от Закон за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА). В този времеви период общинският съвет, като орган на местното самоуправление и кметът на общината, като орган на местната администрация, притежават т.нар. компетентност по време да изпълняват възложените им със законите на страната сункции (р. 5717-2004-II отд. ВАС).
Предписаната по закона форма на акта е условие за неговата валидност. Като гаранция за законосъобразността на актовете по общо правило законът предвижда административно производство да приключи с постановяване на писмен индивидуален административен акт. Според чл.59, ал.2 от АПК, когато административният акт се издава в писмена форма, трябва да съдържа определени реквизити. Устни административни актове, както и в административни актове, узразени чрез действия или бездействия, се издават само когато това е предварително в закон (чл.59, ал.3 от АПК).
Роля на гаранция за законосъобразността на административните актове играе предвиденото в закона производство за тяхното издаване, оспорване и изпълнение. Производството е съвкупност от процедурни правила и действия, подготвящи издаването на акта. Индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъждат обясненията и възраженията на заинтересованете граждани и организации (чл.35 от АПК). Нещо повече, в производството за издаване на индивидуални административни актове тежестта на доказване е възложена на решаващия орган. Доказателствата се събират служебно от административния орган, освен в предвидените случаи (чл.36. Ал.1 от АПК).
Следващото изискване е съобразяване на акта със съдържанието на закона по същество. Административният акт трябва да бъде съобразен с материалноправните изисквания на правната норма, залегнали в съдържанието на нейната хипотеза. В противен случай актът е засегнат от порока материална незаконосъобразност, която представлява пряко нарушение на материалната законова норма, прилагана от органа при издаването на акта. Ако изобщо не сеъществува нормативно регламентирана компетентност на някакъв орган, то произдасянето на който и да е административен органпо дадения въпрос ще доведе до материална незаконосъобразност на административния акт.
Административни актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона (чл.4, ал.2 от АПК). Съобразяване с целта на закона означава административният акт да преследва предвидената в закона цел и да бъде икономически, социално и политически правилен. Прието е нецелесъобразността да се нарича превратно упражняване на власт.
Понятието за цел при издаване на административните актове може да намери общо приложение, както при пздаване на административни актове в условията на обвързана компетентност така и при оперативна самостоятелност. Все пак при оперативната самостоятелност има най-голяма възможност за свободно усмотрение на административният орган при издаването на съответния акт. Оперативната самостоятелност винаги трябва да има определени рамки, извън които административният орган не може да решава по целесъобразност. А и в рамките на тези права изборът, който административният орган може да направи измежду две или няколко възможни и законосъобразни решения, следва да бъде подчинен на целите зна закона. Обратното - ползването на предоставените правомощия за други, непредвидени в закона цели, би представлявало превратно упражняване на власт.
Недействителност на административните актове
Актовете на администрацията, когато противоречат на закона,са недействителни. Незаконосъобразността (недействителността) на административните актове ще бъде налице винаги, когато не са били спазени някои от посочените по-горе условия за тяхната валидност. Недействителността на тези актове не винаги е еднаква. Тя може да бъде степенувана. Най-честото разграничение, което се прави за порочните актове на администрацията, е разделянето им на нищожни и унищожаеми. Нищожни са онези актове, които поради основни недостатъци, засягащи компетентността на органа, който ги издава, поради формата, в която се издават или съдържанието, което трябва да имат, се дисквалифицират като административни актове. Унищожаеми са актовете, при които, макар и да е налице някакъв порок, той не е така съществен, че още на пръв поглед да възпрепядства административният акт да предизвика каквито и да било правни последици.
Правният режим, който се прилага по отношение на недействителните актове, е различен в завидимост от това дали са нищожни или унищожаеми. Когато е издаден нищожен административен акт, не е необходимо той да бъде отменян с някакъв нов акт - достатъчно е да бъде направена само констатация за неговата нищожност.
Исканията за обявяване на нищожност на административните актове са подсъдни на административните съдилища със седалища в съдебни райони, коио съвпадат със седалищата и съдебните райони на окръжните съдилища.
Съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на предоставените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания. А именно:
1. Липса на компетентност
2. Неспазване на истановената форма
3. Съществено нарушавание на административнопроизводствени правила
4. Противоречие с материалноправни разпоредби
5. Несъответствие с целта на закона (чл. 168, ал.1, вр. Чл.146 от АПК)
Съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това.
Всеки заинтересован може винаги да се позове на нищожността или да поиска от съда да я обяви. Решението, с което оспореният акт е обявен за нищожен, отменен или изменен, има действие по отношение на всички (чл.183 от АПК).
Административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето (чл. 149, ал.5 от АПК). Тази възможност е безсрочна, защото нищожността не може да се санира.
Унищожаемият административен акт, макар и временно, предизвиква визираните в правната норма последици и подлежи на изпълнение от неговите адресати. Затова последиците на унищожаемия акт трябва да бъдат осуетени чрез спиране на неговото действие, чрез неговото отменяне или видоизменяне.
Особено важно е да се разграничат точно нищожните от унищожаемите актове. За всеки административен акт съществува предположение, че е съобразен със закона, това е т.нар. презумция за законност. Правните норми не указват изрични критерии за отграничаването на нищожните от унищожаемите актове. Това е направено от правната доктрина. Нищожен е административен акт, който предписва извършването на едно явно престъпление. Издаденият акт е нищожен, когато липсва орган, който може да издаде административния акт. Например актове издадени от уволнени лица или актове издадени от колегиални органи при липса на кворум. Нищожен акт ще има, когато адресатът, към който е отправен не съществува или обектът, до който се отнася, липсва. Например данъчно облагане на граждани, който е починал. Ще има нищожност на акта, когато при неговото издаване не е била спазена предвидената от закона форма. Например едно наказателно постановление, което не е исдадено в писмена форма.
Дейстивие на административните актове
Действието на административните актове се разглежда като действие във времето, в пространството и спрямо лицата.
Нормативните административни актове поначало действат за неопределено време - до отмяната им, освен ако са издадени за определен срок. Индивидуалните административни актове обикновено действат до времето, необходимо за извършване на тяхното изпълнение и постигане на целта, за която е издаден акта.
Действието на административните актове в пространството зависи от териториалната компетентност на административния орган. Адеминистративните актове на Министерски съвет, като централен орган на изпълнителната власт, поначало действат на територията на цялата страна. Административните актове на общинските кметове и областните управители, като териториални органи на изпълнителната власт, имат действие само в пределите на съответната административно-териториална единица.
Действието по отношение на лицата е различно при нормативните и индивидуалните административни актове, като разликите се изразяват в следното. Нормативният административен акт действа по отношение на неопределен брой лица. Индивидуакният административен акт действа спрямо конкретно определен адресат.
Действието спрямо лицата има и друг аспект. По начало актовете, издадени от административните органи на Република България, имат действие спрямо всички български граждани на територията на страната и спрямо всички юридически лица, които имат седалище в нея. Спрямо чужденците, които пребивават в Република в България или са участници в административно производство пред български орган извън нея, АПК се прилага, доколкото Конституцията и законите не изискват българско гражданство (чл.3 от АПК)
Абонамент за:
Публикации (Atom)