Търсене в този блог

сряда, 15 декември 2010 г.

Лекция по Въведение в банковото дело - 25.11

Някои модели на банките и тяхното значение в неокласицизма и теорията на финансовото посредничество

Общото между моделите е че те търсят обосновка в няколко направления:
1. На банковите функции- на тази база се доказва кои услуги се предлагат и оказват по-ефективно и оттам кои са конкурентните предимства. Конкурентните предимства се обуславят и на база параметъра разходи. Превръщането на една банка в евтин производител, не означава че тя предлага високо качествени продукти => нивото на разходите зависи повече или по-малко от профила на клиента и степеннта в която банката (или др фин посредник) успява ад удовлетвори неговите потребности
2. Търсене на възможности за оптимизиране на банковото регулиране, включително и чрез трансформация и хеджиране на рисковете
3. Дискусиите относно оптималния размер на банковото предприятие, т.е задължително ли е една малка банка да бъде с универсален профил или трябва да е специализирана. Дали и защо по-големите банки функционират по-ефективно? Оптималния размер на банката който съществува само като проект и не може да се докаже във всеки един момент би могъл да ориентира оравителния орган към ___ . Регулациите могат частично да реши порблема с критичната маса доколкото може да постави бариери пред една или друга група относно например изискванията за собствен капитал, за възвращаемост на инвестициите, но регулацията не може да реши порблема с качестваото като цяло.

Модели

Модела Дъглас-Даймънд относно съществуването на банките. В основата на този модел е асиметричната информация която се представя като фактор предизвикващ една последваща несигурност за предприемача който инвестира в даден проект (банка). Същевременно инвеститора има яснота относно проектния изход. Проектът “произвежда” доходи които се идентифицират двустранно. От една страна капиталовите собственици разполагат с достатъчно средства и ако те са рисково неутрални, очакват да получат едно обезщетение на изхода на проекта, което е равно на средната пазарна доходност към определения момент. При наличие на симетрична информация договорните условия за заем са напълно изпълними и това гарантира най-малко тази средния пазарен доход. При асиметрична информация договорите за заем се разглеждат като “затворени” защото същетвуват т.нар “наказателни премии” и задължения за обратно плащане (наказателните премии са онези клаузи в договора за наем чрез които и днес водят до филтриране на информация за клиента и a priori го обричат на неуспех). При това положение заемополучателя не може да използва своето предимство пред банката а именно че той познава своя бизнес по-добре от нея и от там той не може да постигне средна пазарна доходност.
Този модел допуска че за да се сдобие с коректна пълна комплексна информация относно проектния изход в случаите на банков заем, заемополучатеял трябва да извършва разходи за набавянето на съответната информация. Според Даймънд съществуват възможности той да “заобиколи” или да ограничи информационната асиметрия. Ако разходите за мониторинга върху кредитната сделка намаляват информационната асиметрия се придвижва към банката. Колкото по-фрагментарно банката наблюдава процеса, клиента и т.н., толкова информационната асиметрия ще се придвижи към банката. В същност се оказва че наличието на финансовия посредник разгледан комплексно решава от части и ограничава от част поляризирането на асиметрията към банката и това се доказва много лесно когато се вземе първия канал чрез който бнаките могат да опражняват властта си, а именно кредитирането , като една дългосрочна връзка банка-клиент, в следствие на която обвръзка се формира ефекта “пленяване на клиента”.
В модела на Даймънд освен информационната асиметрия разглежда оптималния размер на банката и твърди че банакта като финансов посредник може да функционира успешно само ако финансира повече проекти. Следователно оптималното решение е по-голяма банка която може да се възползва от всички възможности които и дава критичната маса. Става дума за възможности за девирсификация на портфейла на банката. Въпросът тук е според какъв критерий ще се диверсифицира портфейла. Дали това ще бъде на геграфски принцип, на продуктов принцип или на клиентски принцип. Ако убединим тези принципи възниква въпроса в определен регион има ли такива клиенти спрямо които може да се произведе или оферира даден продукт.
Едно от основните възражения срещу това твърдение е обстоятелството че при разширяване на критичната база при равни други условия нараства и броя на акционерите а това при равни други условия създава, разширява конфликта в модела “банка”. Конфликтите в този модел се разширяват защото дребните акционери които имат ниска инвестиционна култура са принудени да делигират правата си за гласуване на банката и това е втория властови канал. По този начин се създава една ситуация известан като “Х неефективност”. Характеризира се с липса на конкурентен натиск и липса на мотивация на мениджмънта и персонала, което при равни други условия води до нарастване на разходите за координиране на управлението и производството.
Според неокласическото обяснение на причините за съществуването на банки, т.нар делигиран мониторинг върху кредитните сделки предизвиква ефекта на размера, т.е приходи в следствие на размера, по този начин се намаляват транзакционните разходи, т.е разходите без намесата на информационен посредник и второ разходите с финансов посредник. Това са разходите по две насоки кредитор-банка и финансов посредник-заемополучател. Във втория случай имаме една обвръзка между участниците формиращи баланса на една банка.

Модел на Даймъд и Дибвих за банковите фалити
Тук се приема че влоговете които банките акумолират са чужд капитал, но той не се търгува. Поради това влоговете са подходящи за усигоряване срещу рискове на потреблението. На тази основа се дефинира и аргументира т.нар несигурен времеви порвал на клиентските желания. Спестителите са противници на риска но същевременно технологията на осигуряване на спестителите не е рискова. Липсата на такава технология води до банкови фалити. При това дори пазарния механизъм не може да осигури ефективна защите и в частност ефективан оптимална алокация на благата.
В по-тесен смисъл на думата се разглежда проблема за кредитно рациониране. Под рациониране се разбира разпределението на ограничени блага и услуги и ситуацията при която ценовите механизми не могат да осигурят баланс между търсенето и предлагането. Т.е ако предлагането е по-голямо от търсенето се наблюдава едно рациониране на продавачите и обратно. Пример във финансовата сфера е неравномерното разпределение на емитирани акции и появата на т.нар “излишни” акции. Това се наблюдава при емисия на първичния пазар.
При кредитното рациониране става дума за това че банките не повишават лихвените си порценти дори при повишено търсене на заеми но същевременно не предоставят такива - порвеждат рестриктивна кредитна политика, “импотентна” кредитна политика - с действие или бездействие не порвокират движение на пазара и се рационират.

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ДОЦ.Д-Р СТЕФАН ВАЧКОВ

Няма коментари:

Публикуване на коментар