Търсене в този блог

сряда, 15 декември 2010 г.

Лекция по Въведение в банковото дело - 02.12

Модел на Петерсен и райън за обвързаното банкиране
Този модел разглежда утойчивото отнопение между банката и клиента за един по-дълг период и в резултат на която обвръзка, банките се превръщат в домашни банки”, което им позволява:
- да предлагат продуктови паети (обслужване в „дълбочина” – кръстосани продажби)
- да извършват т.н. смесени калкулации – по групи клиенти, по видове продукти, според профила и типа на пазара, според социалния статус на клиента и т.н. при тези смесени калкулажии част от нерентабилните сделки с определена група клиенти да се компенсира с приходите и печалбите от високорентабилни сделки, но в крайна сметка клиентите остават за по-дълго време обвързани и „прикрепени’ към своята банка.
Исторически, обвързаното банкиране има за своя основа монополното положение на големите банки кредитори. Днес корпоративните клиенти се обвързват не само чрез „чисти” парични заеми, но и чрез т.н. структурирано финансиране – хибридни форми на финансиране между намиращи се между „чистия” собствен и „чистия’ заемен капитал. Типичен представител са mezzanine заемите, „мостови заеми” и т.н. Днес mezzanine финансирането е разпростанено в западна европа, но среща сериозни трудности и към 2012г. се очакват фалити на малки предприятия заради невъзможност за погасяване на такъв тип заеми (повече втория семестър).
Според модела се „произвежда” т.н. доверителен капитал – става дума за генериране на добавена стойност в пряк и в преносен смисъл, включително и в чист имиджов план, което означава че клиентите при равни други условия се доверяват почти безрезервно и ползват различни комплексни продукти и услуги.
От друга страна други автори разглеждат връзката банка-клиент като естествен източник на информация, която пък според чистото учение за банките е основен производствен фактор. Ако банката разполага с надеждна информация, която надлежно събира, обработва... тя се легитимира пред публиката като един надежден партньор и „придобива” по-голяма обвързваща сила. На тази основа се счита, че има по-добри възможност за въвеждане на специални системи и концепции за управление на взаимоотношенията с клиентите. Това са интелигентни продукти с аналитично-оценъчни функции, които ориентират банката относно надеждността на клиента в основни или допълнителни сделки (такова значение има credit scoring, dew diligence и т.н.).
Проблем са т.н. средна категория клиенти (заемополучатели). Те при равни други условия от една страна осигуряват постоянни приходи за банката, но от друга са най-силно зависими от нея и това са именно малките и средни предприятия, които са гръбнака на икономиката. В Европа банката е естествения им източник на финансиране поради ограничения в достъп до борса или поради факта, че не са публични дружества.
Банките, мислещи за собствените си алтернативи влагат големи усилия в създаването на интелигентни CRM за управление на клиентите от малките и средни предприятия. Малките и средни предприятия са по-податливи за управление от банките и затова са толкова ценни! Тази концепция се обособява след 1975 година, когато големите индустриални страни станаха хронични длъжници, а ОПЕК хронични кредитори(?!).
В условията на криза се задава и въпроса „необходими ли са банките?”. В литературата за сравнително банкиране се говори условно! Големите банки са мултинационални, а понятията се „размиха”.


Модел на Гордън и Кан за несъвършените договори
Става дума за договорите за заем. Допускането на модела е че банките и нейните клиенти са рисково неутрални и са информирани в една и съща степен относно конкретната сделка. Посочват се два периода на валидност на договорите за заем:
- началният период има висока несигурност относно изхода на проекта (издължаването на заема)
- за банката несигурността е по-скоро по отнопение на очакваните и фактическите приходи и печалбите от сдлеката
Клиентите се страхуват и поемат риск от неплатежоспособност в рамките на срока за валидност. Ако вероятността за успех на проекта е по-висока, паралелно с това се повишава и риска на длъжника да погаси този заем, когато настъпъпят форсмажорни обстоятелства, но банкаа същевременно в зависимост от тези обстоятелства ще променя условията на кредитната сделка, включително би могла да променя размера на погашенията. Рискът следователно тук за клиента е по-висок ако банката не се съобрази с неговата платежоспособност, но риска за банката също е висок зашото тя не оперира само с един клиент. Много рядко дори почти никога банката ще е склонна да намало погашение за да предпази от неплатежоспособност пред своя клиент.
Възниква въпросът защо клиентът се доверява на своята банка, когато ползва една или друга услуга, това число и банков заем и кои са движещите сили на неговото доверие.


Банките и доверието
(последна тема)

Проблемът за доверието се изучава на макроикономическо равнище от неоинституционализма и тя констатира, че довррието е важен фактор за координацията на икономическите агенти. Това е така защото доверието:
- съдейства за намалане на транзакциони и управленски разходи
- повишава се макроикономическата рентабилност – доверието тук с приема като „едно рентабилно благо” и което благо има универсално приложение. Това е така, доверието е най-ефективно и спестява много усилия (разходи), ако човек може да разчита на думите и действията на други хора. В правото, доверието се приема като едно защитено благо (защитен феномен). По-конкретно тази защита се определя според степента, в която се съблюдава принципа „вярност и преданост”. Това означава, че тези които се доверяват на другите не трябва да остават разочаровани от тяхното (на другите) действие и поведение.
В микроикномически (производстен) аспект, доверието е една ключова ценност за предприятието, необходима за постигане на неговите бизнесцели. Според някои „често пъти доверието е глупост, но прекомерното недоверие е винаги глупост!” Как в банковото дело се интерпретира този феномен?
- на микроикономическо ниво се изследва и прилага модел (TCC – trust confidence and cooperation model). Според този модел доверието има две разновидност, поради което взаимоотношенията банка-клиент приемат различни измерения. (Trust – T, Confidence – C). Т се приема като готовност за поставяне в ситуация на уяззвимост във връзка на действия на партньора, които са позитивни за него, но не и за очакващия. При това тук става дума за предварително доверяване на банката (като партньор) без да ни е известно нейното намерение спрямо конкретния субект или група субекти. Клиентът в този случай е зависим от чужда воля (от волята на банковия мениджмънт) и от това обстоятелство произтича риск за клиента. Доверието под формата на Т не изисква предварителни анализи, прогнози, статистика. Доверието в смисъла на Т е ориентирано към бъдещето и се базира върху „свободата и волята на другите”, на които се доверяваме априори. Пример: дребните акционери делегират права на гласуване на мениджъри, представители на банковото управленско тяло. Това делегиране априори води до риск за акционерите, тъй като банковия мениджмънт ще се ръководи от собствен интерес вместо от интереса на отделен акционер. Доверието, което създават банките се формира през вековете. Доверието в смисъла на trust е морална категория. Когато се създават АД също се формира подобен вид доверие.
Доверие от втори род – confidence – базира се от резултата че резултатите ще се постигнат според предварителните очаквания. Тук клиентът има предварителна нагласа! Клиентът трябва да има една формирана финансова, инвестиционна и т.н. култура, която да мотивира нагласата му. Очакванията на клиента се формират според предварителни статистически, аналитични и пр. данни. Типичен пример днес е частното банкиране и управлението на богатството. По-млади богати клиенти имат опита, информацията и очакванията че техният рисково-доходен профил ще бъде защитен и оптимизиран. За да стане това те дори ще бъдат поканени да избират продуктов профил и подходяща цена на т.н. структурирани продукти.
В случая на втори род доверие, партньорът (банката) трябва да процедира по начин който импонира на очакванията ни.
Това, което стана в България от началото на 2000г не се дължи само на confidence или само на trust. Движещият мотив е бил извън теорията на банкирането, а например потребността от ползване на нови блага – крайно време е стария хладилник да бъде сменен с нов. В България клиенти се зарибиха нито по линията на чист trust или confidence, а по линията на отлагани първични потребности. Тази потребност формира доверие, без да е възможно да се определи от кой род. Няма или са много малко клиентите с ясно изразени потребности!

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ДОЦ.Д-Р СТЕФАН ВАЧКОВ

Няма коментари:

Публикуване на коментар