Търсене в този блог

четвъртък, 16 декември 2010 г.

Лекция по Въведение в банковото дело - 16.12

Доверието и банките... продължение

Доверието в банковото дело
За разлика от други бизнес-сфери, доверието в банковото дело и банките е една принудителна предпоставка за осъществяване на сделки. Този извод може да се интерпретира:
- доказва се с него, че банките са наистина институции на общественото доверие, защото тъкмо благодарение на него (trust) парично-кредитните отношения се институционализират на определен етап от обществено-икономическото развитие.
- Веднъж създадени и функциониращи, банките поемат ангажименти за развитие на общественото довери, но не априори, а чрез доказване на реални резултати в т.ч. финансови резултати (ликвидност, платежоспособност), а така също и своя имидж
От тук следва, че двете форми на доверието са взаимосвързани и се преливат една в друга, без обаче да е ясно кога и къде. Може да се направи и друг извод а именно: банките по природа са неликвидни, което означава, че доверието което те могат и трябва да формират (confidence) може да се окаже невъзможно за тях, защото:
- по пасива формирането на ресурсната база и на собствения капитал запазва правото на собственост (респективно на вземане), правата на собственост на парите или в смисъл на собствен капитал или в смисъл на вземане на депозити по влог
- по актива тези които получават (предимно по кредитен път) заеми, също на книга разполагат/ притежават определени парични средства, НО тези констатации могат да се допълнят двустранно (по актива и пасива) с още две твърдения:
o пасива – независимо от финансовото състояние на банката, тя може да фалира дори и ако вложителите знаят, че тя е финансово стабилна и това става благодарение на психологически фактори (паники). Финансово здрава банка би могла да фалира при масово теглене. От гледна точка на формирането на, банката е неликвидна априори
o актива – тези, които разполагат с банкови кредити временно получават ликвидност, но тъй като те са задължени да погасят своето задължение, с лихва дори, за тях това е разход, който може също да се окаже непоносим и в този случай те застрашават със собствената си неплатежоспособност платежоспособността на банката
- и от двете страни на банката(актив и пасив), банките са неликвидни и не са имунизирани априори срещу фалит. Това обстоятелство налага най-малкото необходимост от надзор и регулиране на банките.
- счита се (Даймънд и Дибвих), че уязвимостта на банките е „ахилесовата пета на банковите сделки” и едновременно с това техен определящ белег => банковите сделки са генетично обременени с риск от пазарен провал => това доказва, че управлението на балансовата структура е изкуството на банкирането.
С течение на времето в банковата практика се формират 4 вида превантивни мерки
- регулиране
- надзор
- застраховане/ гарантиране на влоговете
- мерки на ЦБ в качеството и на банка на банките
за да се изследват по-конкретно двете форми на доверие в банковото дело много често се изхожда от историята на банковото дело (началото на 15ти век, когато е налице един парадокс – от една страна се констатира, че бурното развитие на търговията форсира парично-кредитните отношения в локален и международен аспект, но същевременно отдалечеността на пазарите затруднява общуването между отделните икономически агенти. От друга страна с появата на банки (локални) този недостатък се преодолява (минимизира), но тези два взаимноизключващи се процеса дават основание за формулиране на изводи относно формите на доверието в банковото дело. Това се дължи преди всичко на факта, че тогавашните частни банкери внушават респект и доверие от първи род и респект и доверие от втори род най-малкото защото е било известно на широката публика, че те са богати, т.е. индивидуалното богатство и високия морал фокусират в себе си феномена доверие в двете му измерения. С течение на времето тежестта пада върху доверието от втори род. Това зависи както от доказването на финансовата стабилност на един трезор, така разбира се и от повишаващата се финансова култура на публиката (и рискова такава).
През последните години се наблюдава засилен тренд към confidence, независимо от имиджа на банкерите на преден план излизат финансовите показатели на банките, ако разглеждаме релацията публика-банка и ако разглеждаме релацията банка-клиент. Банките изискват все по-често допълнителни аргументи и доказателства за доказване платежоспособността на клиентите си (допълнителни обезпечения на заемите). Съществуват, обаче, изключения от правилото за по-строг контрол върху обезпеченията за изключително познати клиенти, спрямо които банките се доверяват и в двете форми. Това са случаи, когато на тези клиенти (фирми) се предоставят бланкозаеми (суперкраткосрочни необезпечени заеми).
Отдалечаването от другата форма на доверие (trust) и приближаването към confidence, зависи от редица фактори и в крайна сметка за този преход се смята, че фактор е липсата на готовност за „жертване” спрямо поведението на партньора. По-конкретно това се обяснява с проблема принципал-агент в кредитните сделки. На този фон възникват два въпроса а именно:
- Трябва ли банките да „даряват” доверие (trust) на клиентите си?
o Отговорът на този въпрос по принцип е отрицателен, защото през последните две десетилетия банките държат на доказано доверие, т.е. на една добра платежоспособност и добра репутация на клиентите, от гледна точка на кредитните сделки. За останалите сделки се твърди, че банките не са длъжни да отговорят с доверие в неговия първи смисъл, т.е. недоверието е предварително нормативно предписано задължение на банката. Ако банката разчита на trust, тя поставя себе си в предварително неизгодно, често опасно положение на високорискова среда от към загуби. От гледна точка на банкера към това се добавя и заплахата от санкции спрямо него. Тук опираме до т.н. операционален риск – рискът, който се предизвиква чрез поведението на субективния фактор. Този риск, теоретично погледнато се счита за „най-културния” риск, но същевременно преминава в всички останали рискови разновидности, например кредитен риск, ликвиден риск, пазарен риск и пр. Нашето действие или бездействие води до операционален риск, който води до загуби.
- Трябва ли клиентите да се доверяват (trust) на своите банки?
o Тук разсъжденията са не толкова към банката, а към конкретен банков служител. От страна на клиента доверието се разглежда по отношение релация с конкретен служител, особено в частното банкиране и управлението на богатството. Ако визираме частния банкер, отговорът е по-скоро положителен и това има солидна историческа и икономическа обосновка (т.н. фамилни офиси). Ако, обаче, визираме един топмениджър в публична банка (АД), отговорът тук е отрицателен, защото тук става дума за друг бизнес и управленски модел – частният банкер и ръководената от самата фамилия бутик отговаря със собствения си капитал и със собственото си имущество, което в лицето на публиката ги прави герои. Публичната банка има множество собственици и топмениджмънтът трябва да защити техните интереси, за да не се изяжда излишно собствен капитал.
Тук се опираме до известното американско мото In god we trust, т.е. доверието априори не е във федералния резерв, който емитира щатските банкноти. Всъщност това доверие исторически да стигне до In bank we trust, защото то се е преансяло от Господ към Кралете, но не и към банките. банките имат една злощастна библейски украсена съдба.
Релацията между двете форми на доверието и преходът между тях зависи от множество фактори:
- бизнес модела на банката
- големина баката
- репутация
- фирмена и рискова култура
- от профила на клиентелата – тук се правят две сравнения
o по отношение на т.н. професионална клиентела (инвестиционно и разходно осъзната) естествената платформа на обслужването е доверието от втори род.
o По отношение на т.н. непрофесионална клиентела (retail клиентела) тук доверителната платформа на отношенията се създава преди всичко върху trust при равни други условия.
В крайна сметка концепцията за двете форми на доверието в банковото дело намира отражение в практиката по надзор и регулиране на банките, защото тази практика (чрез регулирането и надзора) може да се създава „допълнително” доверие или да се „произвежда” доверие заместител. Счита се , че нагласата на широката публика към надзорните и регулаторни органи е основанo преди всичко на доверие trust. Формулира се тезата за значението на това доверие към надзора може да се формулира: банкерите не обичат надзорните и регулаторни институции, но обичат да бъдат надзиравани. Но какво от това...?

ЗАПИСКИТЕ СА ВОДЕНИ ПО МАТЕРИАЛ ПРЕПОДАВАН ОТ ДОЦ.Д-Р СТЕФАН ВАЧКОВ

Няма коментари:

Публикуване на коментар