Спорът относно водещата роля на банковите операции, т.е. дали активните или пасивните банкови операции са меродавни за резултатите на една банка. От счетоводна гледна точка активността на банките се подразделя на:
- активни
- пасивни
- посреднически (комисионни)
Това разделение е чисто счетоводно. Интерпретацията се извършва на това как се формира ресурсната база и как тя се инвестира. В този смисъл е и легалната дефиниция на банка.
Активността на банката се разбира главно по позициите, начина по който се инвестират привлечените средства. Банките по свое усмотрение инвестират привлечените средства в заеми, ЦК, съучастия и т.н. Същевременно банките проявяват активност и по отношение на пасива си (в съвремието). Това означава, че банката провокира клиента да депозира свои средства – преди всичко чрез маркетингова политика.
По отношение на посредническите операции – те опосредстват класическите активно-пасивни операции – разплащания, консултации, предоставяне на допълнителна информация и т.н. с течение на времето посредническите операции променят радикално своя облик. Те стават извънбалансови и преди всичко са сделки, които се формират и предполагат комисионни, а не лихвено-диферентни сделки (сделки осъществени по различни лихвени проценти по актива и пасива). Това е решаващо и за приходната база на банките.
От началото на 90те години на 20ти век, големите универсални банки се изправят пред проблем на лихвено референтни сделки.
- банките функционират в условията на „ерозиращи маржове” – тесни лихвени спредове; конкуренцията в балансовите сделки се води в условията свиващи спредове, което води до обръщане на внимание по оста качество на обслужването. Големия марж на банките вече е лукс (все още практикуван в България – това се дължи до голяма степен на липсата на алтернатива за набиране на средства или липса на борсов пазар).
- Презентация на Карол в сферата на финансовите инвестиции– другия четвъртък от 13:30!!!!
- През последните 20год, големите банки изпитват „натиск” на разходите, който натиск се измерва чрез Cost Income Ratio = Оперативни разходи/ Съвкупни приходи; за Европа този коефициент варира 65-75%. Числителя нараства за сметка на стагниращия знаменател (приходи). Естествената основа на класическото банкерство рухва. Натискът се засилва по две при1ини:
o Повишаващите се разходи за персонал
o Нарастващи разходи за IT-оборудване. Намаляването тук става чрез outsourcing (изнасяне) на обслужващи процеси и функции към други специализирани партньори. Банките взимат наготово софтуер. Решението на дилемата make or buy се изчиства в полза на “buy”
- Комисионните сделки са извънбалансови, чрез деривативи, които обслужват богати клиенти и институции. Там основната категория не е лихвения спред. Клиентът заплаща комисионна. Консултинга е трудно измерим. В консултантската такса вече калкулира друг тип разходи. Когато се говори за лихвено-диферентни сделки се калкулират разходи (разходи за рискова премия, печалба за банката, такси за обслужване, администриране, скрити разходи). Именно тези разходи образуват лихвения процент – това иначе незначещо за нас 6,3 7,2 и т.н. число.
Формирането на комисионните разходи не се формират на базата разходи + печалба. Заместителя е комисионната. Клиентът няма възможност да оцени приноса на банкера в извършването на услуги. Идеята е, че клиента не се интересува от размера на таксата, тъй като чрез използването на дадена банка, то той показва определен статус в обществото. В съвремието голяма част от печалбата на банките се формира именно лихвени-индеферентни сделки (без лихва).
Банката винаги трябва да бъде готова да предложи целия си капацитет услуги, след това да анализира клиента си и накрая да предложи договор.
Края на 50те години и началото на 60те години на 20век ликвидността отново застава начело, чрез теория за максимално натоварване (Волфганг Щутцел) – банките могат да продават активи, независимо от тяхната предварително уговорена матуритетна структура! По този начин банките ще си набавят ликвидност, но тази теория е неприложима, защото предсрочната продажба на активи и/или капиталови части може да доведе до тяхната предварителна обезценка! Потенциалните загуби трябва да се покриват за сметка на собствен капитал. Извод: продажбата на активи предизвиква риск от „изяждане” на собствен капитал, чието набавяне е априори трудно и проблематично.
В днешните условия осигуряването на собствен капитал е приоритетна задача на всяка банка – допълнителна емисия на акции, поглъщане на друга банка, за сметка на държавна инжекция (собствения капитал не е „чист” – хибриден капитал, който е високоолихвяван). Много сериозна вълна се задава по отношение на факта, че крупни американски банки смекчават оптимистичните прогнози за деветмесечието. Това рефлектира пряко на нуждата от набавяне на собствен капитал.
- цифрите ще станат други, според това което мислим
Концепцията за максимално натоварване има свои модификации (Шмаленбах). Аргументира се извода, че трансформацията на краткосрочни депозити в дългосрочни заеми се основа върху два принципа, а именно пролонгация и субституция на капитала.
- пролонгация – част от собствениците могат да разполагат с капитала без дори той да е наличен
- субституция –
Това ни връща към теорията за утайката (краткосрочна) в модифициран вид, която остава за инвестиране от страна на банката в средно и дългосрочен период.
Няма коментари:
Публикуване на коментар